Те бяха поели от форт Брук на Бъдни вечер 1835 година с висок дух, надявайки се, че могат да срещнат индианския неприятел и в битка да спечелят лаври. Блазнела ги мисълта, че това ще е първата битка в тази война и спечелвайки я, те ще си спечелят име и слава. Те изобщо не се съмнявали в своята победа, а мисълта за поражение и наум не им идвала.
Знамената гордо се развявали, барабаните весело гърмели, ехтели топовните салюти и овациите на другарите, които оставили във форта, когато затръбили за тръгване и отрядът се отправил в поход. Съдбоносен поход, от който му било писано никога да не се върне!
Точно седем дни по-късно — на 31 декември — пред портата на форт Кинг се появи човек, който лазеше по ръце и крака. От изпокъсаните му дрехи едва личеше, че е облечен в униформата на войник, редник от отряда на Дейд. Дрехите му, напоени от водата на потоци изцапани от калта на мочурища, бяха покрити с прах и обагрени с кръв. Войникът бе тежко ранен на пет места — в дясното рамо, в дясното бедро, близко до слепоочието, в лявата ръка и в гърба. Той бе блед, изтощен, измършавял като скелет. Другарите му едва го познаха, когато съобщи със слаб, треперещ глас, че е „редникът Кларк от втора артилерийска дружина“.
Скоро след това редниците Спраг и Томас се появиха в същото състояние. Това, което те разказаха, съвпадаше със сведенията, които донесе Кларк: командата на майор Дейд била нападната от ин-дианци, разбита и унищожена до човек. От целия отряд, който неотдавна бе напуснал форта с дързост и вяра в своята сила и с надежда, че скоро ще се покрие със слава, те били единствените, останали живи.
Разказът им от край до край бе верен. Другарите им — на брой 106 души — бяха загинали по бреговете на Амазура. Вместо лаври бяха намерили надгробни кипариси.
Тримата оцелели участници в похода били повалени на бойното поле и индианците ги взели за убити. Те се престорили на мъртви и по-късно успели с пълзене да напуснат мястото на боя и да се върнат във форта. По-голямата част от пътя си Кларк бе изминал, влачейки се по ръце и колене, изминавайки така 60 мили със скорост една миля на час.
ГЛАВА LXVI
БОЙНОТО ПОЛЕ
Разгромяването на отряда на Дейд нямаше равно на себе си в историята на индианската война. Нито една друга подобна битка не бе толкова съдбоносна за белите, които участваха в нея. В този случай те бяха напълно унищожени — двама от тримата ранени войника, които бяха оцелели, скоро след това умряха от раните си.
При това индианците не са били по-многобройни. Но те са проявили по-голяма хитрост и по-голямо познаване на военната тактика.
Отрядът на майор Дейд бил нападнат скоро след като прекосили река Амазура104. Нападението било извършено на място, сравнително открито — рядка борова гора — така че индианците всъщност не са имали по-изгодни позиции. Нито пък е доказано да са били значително по-многочислени от унищожената войска — численото им превъзходство е било незначително, не повече от едно към две. Във военните действия срещу индианците белите смятаха това съотношение за благоприятно.
Мнозина от индианците се появили на полесражението на коне, но те останали далеч от обсега на пушките и само пешеходците взели участие в действията. Всъщност те извоювали победата толкова бързо, че не станало нужда конниците да нападат. Първият залп бил така смъртоносен, че хората на Дейд били напълно объркани — те не могли да се оттеглят, защото били обградени от индианските конници, които преграждали пътя им за бягство.
Дейд и повечето от офицерите паднали още при първия залп. Оцелелите нямали друг избор, освен да се бият. Опитали се да направят прикритие, като изсекли дърветата и ги наредили в триъгълник, но непрестанният огън на индианските пушки не им позволил да довършат работата си — те не успели да издигнат стените дори до височината на гърдите си. Оцелелите след първата атака се оттеглили зад несигурното прикритие и там падали един след друг под точния огън на врага. Скоро и последният войник паднал безжизнен. Битката свършила.
Когато по-късно нашите войски посетиха мястото на боя, намериха оградения триъгълник пълен с мъртъвци, натрупани един върху друг, така както са падали и издъхвали — напреко, един до друг, във всички възможни положения.
По-късно мнозина разправяха, че индианците измъчвали нечовешки ранените и ужасно обезобразявали мъртвите, което не е вярно. Като изключим тримата, които избягаха, не е имало ранени, които индианците да измъчват. Колкото до обезобразяването, имаше един-два случая, но сега се знае, че е било дело на избягали негри, които си отмъщавали за лични обиди.