ГЛАВА XIX
ЕДИН ИНДИАНСКИ ГЕРОЙ
Договорът на Оклауаха не можеше да се счита, че е обвързващ за семинолите поради няколко причини. Първо — не бяха го подписали повечето от вождовете. Шестнадесет вождове и младши вождове бяха сложили името си под него. А имаше пет пъти повече.
Второ — в края на краищата това не бе договор, а просто споразумение, според което една делегация от семиноли трябваше да отиде до определените им земи на запад, по бреговете на Бялата река, да ги обходи и като се върне, да докладва на народа си. Самият характер на тези условия показваше, че никакво споразумение за преселване не би могло да се постигне, преди семинолите да разгледат определените им земи.
Това бе извършено. Седем вожда, придружени от правителствен представител, отпътуваха на запад и разгледаха земите. Обърнете внимание на хитростта на пълномощника! И седемте вожда са подбрани измежду онези, които са за преселването. Сред тях са двамата братя Оматла и Черната глина. Вярно е, че с тях е и Хойтл Мати — „Скакалецът“ — родолюбец и смел боец, но жертва на проклятието за индианците: обича огнената вода. Неговата слабост е добре известна на правителствения представител Фейгьл.
Скалъпената хитрост е пусната в действие и успява. Оказват гостоприемство на делегацията във форт Гибсън, на р. Арканзас. Развеселяват Хойтл Мати, разтварят споразумението за преселване пред седемте вожда, те го подписват и фокусът излиза сполучлив.
Но дори и сега условията по договора от Оклауаха не бяха изпълнени. Делегацията трябваше да се върне с доклад и да се допита до народната воля. Народът не бе дал още съгласието си. За тази цел бе необходимо да се свика нов съвет от вождове и бойци.
Това, разбира се, бе само за форма. Добре бе известно, че народът, взет като цяло, не одобрява поведението на седемте вожда и няма да се съгласи. Семинолите нямаха намерение да се преселят.
Това ставаше съвсем ясно, като се вземе предвид, че те ежедневно нарушаваха много от условията на договора. Според документа от Оклауаха договарящите се страни се задължаваха да връщат на притежателите избягалите роби. Но нито един негър не бе изпратен обратно. Напротив, те сега намираха при индианците по-сигурно убежище от всеки друг път.
Пълномощникът знаеше всичко това. Той свикваше новия съвет съвсем формално. Може би щеше да успее да ги убеди, ако не — щеше да ги застави да подпишат под заплахата на щиковете. Така бе казал. Съсредоточаваха войски във форт Кинг. Други ежедневно пристигаха в залива Тампа. Правителството взимаше мерки. То бе решило да прибегне до насилие.
Знаех как се развиват нещата, знаех и какво се бе случило, през годините на отсъствието ми. Моите другари, кадетите, бяха добре запознати с индианските въпроси. Те живо се интересуваха от тях, особено тези които скоро щяха да се отърват от академията, „Войната на Черния сокол“28, току-що свършила на запад, бе дала възможност на някои да се отличат. Славолюбивите младежи обръщаха сега очи към Флорида.
Но мисълта, че човек може да се покрие със слава в една такава война, изглеждаше почти смешна на моите другари… „То ще бъде лека работа — противникът не го бива. Шепа диваци! — твърдяха те. — Много са малко, за да устоят дори на една единствена дружина. Още от първата схватка ще ги избият и пленят. Няма никаква вероятност да окажат продължителна съпротива. Да, за нещастие няма.“
Така мислеха моите приятели от академията. Всъщност това вярваше и цялата страна по онова време. И армията споделяше тези възгледи. Бяха чули един офицер да се хвали, че щял да мине през цялата индианска територия, охраняван само от един ефрейтор. Друг самохвалко пожела правителството да предостави на него да води войната. Щяло да струва само десет хиляди долара!
Такива бяха настроенията в ония дни. Никой не вярваше, че индианците са в състояние да се съпротивяват дълго време. В действителност малцина смятаха, че те изобщо ще се съпротивяват. Всички считаха, че индианците се борят само за да постигнат по-изгодно споразумение и веднага щом се стигне до бой, ще отстъпят.
Лично аз не мислех така. Познавах семинолите по-добре от другите. Познавах и страната им по-добре и знаех, че макар и да бяха в неизгодно положение и борбата им да изглеждаше безнадеждна, те няма да се съгласят на унизителни условия. Знаех също така, че те не ще бъдат покорени лесно. Но все пак това бяха предположения. Може би грешах. Може би заслужавах насмешките на приятелите си, с които спорех.
Пресата ни запознаваше с всички събития. В академията постоянно се получаваха писма от наши другари, завършили в Уест Пойнт, които служеха във Флорида. И най-малките подробности достигаха до нас. Ние бяхме добре запознати с имената на много от индианските вождове, както и с вътрешната политика на племената. По всичко изглеждаше, че индианците не бяха единни. Имаше хора, които подкрепяха исканията на правителството. Възглавяваше ги единият от братята Оматла. Това беше партията на предателите, която бе малцинство. Патриотите бяха по-многобройни. Към тях се бе присъединил главният „мико“ и могъщите вождове Холата, Хоа-Хайо и негърът Абрам.
28
Войната на Черния сокол — така е наречена всяка от войните между индианци и американци. Б. пр.