— Какво има Джейк?
— Божичко, масса Джордж, не виждате ли?
— Какво?
— Това там долу.
— Виждам следи от крави и нищо повече.
— А тези големите не виждате ли? Да, вярно, едните са по-големи.
— Дявол да го вземе! Та това са следи от големия бик Болфейс. Ами че аз го познавам. Колко пъти съм прекарвал кипарисови трупи за господаря с него.
— И аз си спомням за Болфейс. Ти смяташ, че животните са наши? Не, масса Джордж, може да са на адвоката Граб. Старият господар продаде Болфейс на масса Граб преди повече от година. Познавам си аз копитата на моето Боли39.
Откъде накъде добитъкът на мистър Граб ще се намира на индианска земя, толкова далеч от плантацията и то каран от индианци?
— Та и аз това се чудя, масса Джордж.
Имаше нещо необикновено във всичко това. Ние бяхме озадачени. Не бе възможно добитъкът сам да се е отдалечил на такова разстояние. Животните едва ли сами бяха преплували реката. Освен това добитъкът не беше се заблудил. Очевидно, водеха го индианци. Дали те не бяха извършили нападение с грабителска цел? Дали добитъкът не бе откраднат?
Следите говореха за кражба, но за недостатъчно умела кражба. Животните бяха прекарани по пътека, по която често минават хора и по която сигурно щяха да тръгнат да ги търсят. Крадците, ако изобщо бяха крадци, не бяха взели никакви мерки да укрият следите си.
Не можахме да установим дали е кражба, или не. Тази несигурност ни заинтригува толкова много, че решихме да тръгнем по следите и ако е възможно, да установим истината.
В продължение на повече от една миля следите съвпадаха с нашия път. След това внезапно завиваха наляво по пътека, която водеше към горичката край един „хомък“. Бяхме решили да не се отказваме лесно от намеренията си. Знаехме, че стадото е минало преди по-малко от час, може би преди четвърт час. Следите бяха съвсем пресни. Стадото едва ли беше надалеч. Лесно можехме да открием стадото, като преминем в галоп рядката борова гора. С такива мисли ние продължихме по следите на добитъка.
Скоро след като навлязохме в гората, чухме гласове на мъже, които разговарят, а от време на време се долавяше и леко мучене.
Слязохме от конете, вързахме ги за едно дърво и продължихме пеша.
Вървяхме крадешком и мълчахме. Водехме се по гласовете на хората, които продължаваха да разговарят. Без съмнение следите, по които бяхме вървели, бяха от добитъка, който сега мучеше. Но в същото време не по-малко сигурно бе, че гласовете, които чувахме, не бяха гласовете на хората, които са ги водили.
Лесно може да се различи индианската реч от говора на бял човек. Хората, чийто разговор дочухме, бяха бели. Езикът, на който говореха, бе нашият език, украсен с всички възможни ругатни. Моят спътник можа да разпознае още нещо… той позна хората.
— По дяволите! Масса Джордж, това са двамата негодници Спенс и Бил Уилямс!
Предположението на Джейк излезе вярно. Приближихме се. Вечнозелените дървета ни скриваха. Стигнахме края на една просека. Там видяхме стадото говеда, двамата индианци, които ги бяха докарали, и двете знаменити личности, чиито имена споменахме.
Стояхме скрити, като наблюдавахме и слушахме. След малко моят спътник ми прошепна няколко думи, от които разбрах цялата работа.
Индианците, долни отрепки на свой род, получила подарък по шише уиски и няколко незначителни дреболии. С това им заплащаха за нощния труд — за това, че бяха ограбили пасбището на адвоката Граб.
Те бяха свършили уговорената работа и тъкмо предаваха стоката, когато ние пристигнахме на мястото. Работодателите им, които приемаха добитъка, им заплащаха. Сега индианците можеха да се приберат у дома и да се напият, а през това време двамата нехранимайковци щяха да откарат добитъка в някоя отдалечена част на страната, където лесно можеха да го продадат. Не по-малко вероятно бе животните отново да се върнат в плантацията на адвоката Граб, „спасени“ от смелчагите Спенс и Уилямс, които щяха да се похвалят, че са ги изтръгнали от ръцете на банда индиански разбойници. История, подходяща за разказване край огнището на някоя плантация, случай, от който щяха да се заинтересуват полицията и властите.
О, тези диви семинолски крадци! Трябва да се отървем от тях — трябва да ги „изселим“ час по-скоро!
Тъй като по една случайност добитъкът принадлежеше на адвоката Граб, аз реших да не се меся. Можех на друго място да разкажа какво съм видял. Без да се обаждаме, моят другар и аз тихичко се върнахме при конете и потеглихме, потънали в мисли.