Пейзажът бе мрачен, но величествен. Той отговаряше на чувствата ни в момента и ме успокояваше повече от простора, който се открива между боровите дървета.
След като пресякохме пояса от тъмни гори, достигнахме до един от онези необикновени вирове, които вече описах — кръгъл басейн, ограден от хълмчета, и кафявочервени скали — изгаснал воден вулкан. Варварският жаргон на саксонските поселници ги нарича „локви“. Това название е съвсем неподходящо — когато в тях има вода, тя винаги е кристално прозрачна и чиста.
Басейнът, при който стигнахме, бе пълен с бистра вода. Конете бяха жадни, а така също и ние. Бе най-горещият час на деня. Горите пред нас изглеждаха по-редки и по-малко сенчести. Времето и мястото бяха подходящи да поспрем. Слязохме от конете и се приготвихме да починем и да се освежим.
Джейк носеше обемиста еднодневка, чиито издути страни заедно с гърлата на шишетата, които се подаваха от нея, говореха за нежните грижи на хората, които бяхме оставили у дома.
Ездата бе изострила апетита ми, а жегата — жаждата ми. Съдържанието на еднодневката скоро задоволи глада ми. Чаша кларет42, примесен с вода от студения бистър извор, утоли жаждата.
Разбира се, пурата бе естественият завършек на тази закуска на открито. След като запалих пурата, легнах по гръб под балдахина на разперените сенчести клони на магнолията.
Наблюдавах синия дим, който се виеше нагоре сред лъскавите листа и разгонваше малките насекоми от убежищата им.
Мислите ми се успокоиха. Чувствата утихнаха в гърдите ми. Силният аромат на кървавочервените шишарки и големите восъчни цветове оказваха своето упоително въздействие. И аз заспах.
ГЛАВА XXIV
СТРАННОТО ВИДЕНИЕ
Изглежда бях лежал няколко минути така унесен, когато ме събуди шум от гмуркане във водата, сякаш някой бе скочил във вира. Но аз не се стреснах и не се изненадах, затова не се обърнах да видя какво става. Дори не отворих очи.
„Джейк се къпе — си помислих… Чудесна идея, и аз ще се окъпя след малко.“
Но аз се лъжех. Негърът не бе скочил във водата, а се намираше на брега близо до мене, където бе легнал да спи. И той се бе събудил от шума и бе скочил на крака. Чух го т вика:
— Боже, масса Джордж, виж какъв е голям! Уф!
Повдигнах, глава и погледнах към вира. Не Джейк причиняваше шума във водата, а един голям алигатор, който се бе доближил до брега, дето лежахме. Алигаторът се беше отпуснал във водата, като се крепеше на повърхността върху широките си гърди и бе разперил мускулестите си крайници, които имаха ципи между пръстите. Той ни гледаше е явно любопитство. С глава, изправена над повърхността, и опашка, вирната неподвижно нагоре, той представляваше смешна, но същевременно и отвратителна гледка.
— Донеси ми пушката, Джейк! — казах аз шепнешком. — Стъпвай внимателно, за да не го уплашиш!
Джейк се прокрадна, за да вземе пушката. Но влечугото изглежда разбра намеренията ни. Още преди негърът да се добере до оръжието, алигаторът се обърна внезапно във водата и се стрелна в тъмните дълбочини на езерцето. Чаках известно време с пушка в ръка да се появи отново, но той не излезе на повърхността. Вероятно и друг път са стреляли по него или са го нападали. Сега алигаторът виждаше в нас опасни неприятели. Тъй като вирът се намираше близо до пътеката, по която често минават хора, предположението ми беше правдоподобно.
Нито аз, нито Джейк нямаше да обърнем особено внимание, ако тази случка не ни напомняше за друго събитие, което добре помнехме. Всъщност приликата бе забележителна — вирът, скалите, дърветата наоколо — всичко възкресяваше ужасната сцена. Даже влечугото, което току-що бяхме видели, изглеждаше по форма, големина, по грозния си и свиреп вид също като алигатора, за който в плантацията сега се разказваше цяла легенда.
Страшната случка изплува в съзнанието ми с всичките си подробности, сякаш се бе случила предишния ден. Аз си спомнях как земноводното чудовище бе примамено, ужасната среща във вира, гонитбата, залавянето, делото и жестоката присада, бягството, дългото преследване по езерото и внезапния зловещ край. Спомних си всичко това съвсем живо. Струваше ми се дори, че отново чувам предсмъртния вик на жертвата, когато потъваше във водата. Това не бяха приятни спомени нито за другаря ми, нито за мене и ние скоро престанахме да говорим за тях.
Сякаш за да ни развлече, до ушите ни долетя веселото крякане на дива пуйка. Джейк ме помоли да му позволя да се опита да я удари. Нямах нищо против. Той взе пушката и ме остави. Запалих отново хаванската пура, обтегнах се на меката трева и се вгледах в кръгчетата от лилав пушек. Вдишвах дълбоко упоителния аромат на цветята и отново заспах.