— И аз смятам така — добави Холата.
— И аз също! — възкликна Арпиуки.
— И аз! — като ехо повториха Пошала (Джуджето), Коа Хаджо, Облакът и негърът Абрам.
Говореха само патриотите. Изменниците не промълвиха нито дума. Подписването на договора бе тежко изпитание за тях. Те всички се бяха подписали по-рано в Оклауаха, но сега, в присъствието на народа, не се осмеляваха да го потвърдят. Страхуваха се дори да защитят това, което бяха направили, и мълчаха.
— Достатъчно! — прекъсна ги Оцеола, който още не бе казал мнението си публично. Всички очакваха да говори. Всички го гледаха с внимание. — Вождовете се изказваха. Те отказват да подпишат. Чрез тях говори гласът на народа, а народът няма да отстъпи от думата си. Пълномощникът ни нарече деца и глупаци. Лесно е да наричаш хората с обидни имена. Знам, че сред нас има глупци, има и деца, а има и нещо по-лошо — има изменници. Но има и хора, които са толкова верни и смели, колкото е самият пълномощник. Той не желае да разговаря повече с нас. Така да бъде. И ние няма какво повече да му кажем. Той чу нашия отговор. Ако ще, да остане, ако ще — да си върви.
— Братя — продължи ораторът, като се обърна към вождовете и бойците, сякаш без да обръща внимание, че присъстват и бели. — Добре постъпихте. Изразихте волята на народа и народът одобри нашето решение. Не е истина, че искаме да напуснем домовете си и да идем на запад. Онези, които казват това, са измамници и не изразяват нашето мнение. Ние не желаем тази „прекрасна“ земя, където искат да ни изпратят. Тя не е толкова хубава, колкото нашата. Това е дива пустиня, в която лете потоците пресъхват и мъчно се намира вода. Ловците умират от жажда по пътя. Зиме листата окапват от дърветата, сняг покрива земята, мраз сковава почвата, хората мръзнат и умират от студ. В цялата страна сякаш земята умира. Братя, ние не искаме такава студена страна. Нашата земя ни харесва повече. Когато е горещо, имаме сенките на дъба, на голямото лаврово дърво57 и благородната палма. Да напуснем земята на палмата? Не! Живели сме под нейната сянка и нека умрем под нея.
До този миг напрежението растеше. Всъщност още когато Оцеола се появи, всички изпитаха необикновено вълнение. Аз никога няма да забравя тази сцена, макар и да е мъчно да я опиша с думи. Само художник би могъл да я възпроизведе. Сцена, наситена с драматизъм. От едната страна възбуденият пълномощник, от другата — спокойните вождове. Дори жените бяха оставили голите деца да играят на моравата и да се забавляват с цветята, а те самите, подтиквани от голям, макар и сдържан интерес, заедно с бойците не изпускаха нито един поглед на Оцеола, поглъщаха всяка негова дума. А неговият поглед бе спокоен, сериозен и съсредоточен. Осанката му — мъжествена и благородна. Неговите свити устни изразяваха решителност, в неговата твърда и сдържана стъпка не се чувстваше надменност. Държането му бе достойно и хладнокръвно. Когато не говореше, неговата глава бе вдигната високо, ръцете му бяха здраво скръстени върху широките му гърди и мълчанието му беше спокойно и тържествено. Но всичко това се променяше незабавно, сякаш но него минаваше електрически ток, когато правителственият пълномощник правеше предложение, за което той знаеше, че е лъжливо или неискрено.
В такива мигове във възмутения му поглед проблясваше огън, убийствено презрителна усмивка извиваше устните му ръцете му се свиваха в юмрук. Той вдигаше ръка и я размахваше. Дишаше бързо и на пресекулки, гърдите му се повдигаха развълнувано, подобно на буен вятър и могъща вълна в бушуващ океан. А после всичко утихваше и той застиваше в меланхолична и спокойна поза, в каквато древните скулптори са обичали да представят боговете и героите на Гърция.
След речта на Оцеола положението стана опасно. Търпението на пълномощника се изчерпа. Настъпил бе мигът да се обяви най-страшната заплаха — ултиматумът, с който го бе въоръжил президентът. Без да измени и най-малко грубото си държание, той съобщи позорната закана:
— Значи няма да подпишете? Не желаете да си вървите? Тогава аз ви казвам, че трябва да си вървите. Ще ви обявим война. Войски ще навлязат във вашата земя. Ще ви изгоним насила, с щикове!
— Така ли? — възкликна Оцеола с презрителен смях. — Добре! Нека бъде обявена война! Макар и да обичаме мира, ние не се страхуваме от войната. Познаваме вашата мощ. Вашият народ е с милиони по-многочислен от нашия. Но и двойно по-многобройни да бяхте, пак нямаше да се подчиним на несправедливостта. Решили сме да предпочетем смъртта пред безчестието. Да бъде обявена война! Изпратете войски в нашите земи. Те може би няма да ни изгонят толкова лесно, колкото си въобразявате. На вашите пушки ние ще противопоставим нашите, на вашите щикове — нашите томахавки. Бойците на семинолите ще се срещнат лице с лице с вашите колосани войници. Нека се обяви война! Готови сме да посрещнем нейната буря. Градушката може да бие и да смаже цветята, но силният горски дъб ще издигне глава към небето срещу бурята, ще се извиси несъкрушим нагоре.