След малко пристигнахме. Вождовете бяха дошли преди нас. Те стояха в сянката на дърветата до брега на вира.
Поех задълженията си на преводач. Не бях и предполагал, че те ще бъдат толкова неприятни.
— Попитайте Оматла колко на брой са неговите хора, а също хората на Черната кал и на всички вождове, които са на наша страна.
Зададох въпроса, както ми заповядаха.
— Една трета от всичките семиноли — бе незабавният отговор.
— Кажете им, че на приятелски настроените вождове ще бъдат дадени десет хиляди долара, които да си разделят, както намерят за добре, щом пристигнат на запад. Тези пари не се включват в сумата, определена за цялото племе.
— Добре — едновременно изръмжаха вождовете, след като им преведох предложението.
— Смятат ли Оматла и приятелите му, че утре ще присъстват всички вождове?
— Не! Не всички.
— Кои от тях е най-вероятно да отсъствуват?
— Мико-мико няма да бъде там.
— Така ли? Оматла сигурен ли е в това?
— Сигурен. Палатките на Онопа са вдигнати. Той вече си отиде?
— Къде отиде?
— Обратно в своето селище.
— А хората му?
— Повечето си отидоха с него.
Няколко минути двамата генерали разискваха нещо шепнешком.
Стоях далеч от тях и не можех да чуя какво казват. Сведението, което получиха, беше важно. Изглежда бяха доволни от него.
— Има ли вероятност да отсъстват някои от другите вождове? — попитаха те след кратко мълчание.
— Само тези от племето на Червените пръчки61.
— А Хойтл-Мати?
— Не, той е тук. Ще остане.
— Попитайте ги дали смятат, че Оцеола ще присъства на съвета!
От нетърпението, с което очакваха отговора можах да разбера, че това за тях бе най-интересният въпрос. Зададох го направо.
— Какво! — възкликнаха вождовете, сякаш изненадани от такъв въпрос. — Изгряващото слънце! Сигурно ще присъства. Ще стои докрай, за да види как ще се свърши всичко.
— Отлично! — неволно възкликна пълномощникът. После се обърна към генерала и му заговори тихичко. Този път дочух какво си казаха.
— Изглежда, генерале, провидението ни помага. Планът ми сигурно ще успее. Една думичка ще предизвика нахалния негодяй да постъпи непредпазливо или грубо, а може би ще направи и нещо по-лошо. Както и да е, лесно ще намерим повод да го затворим. Щом Онопа е оттеглил хората си, ние ще бъдем достатъчно силни, каквото и да се случи. Враждебно настроените едва ли ще бъдат повече на брой от нашите приятели, така че негодяите не ще имат възможност да се съпротивяват.
— О, от това няма защо да се страхуваме.
— Щом попадне в ръцете ни, ще сломим съпротивата. Останалите лесно ще се поддадат, тъй като без съмнение той е човекът, който сега ги заплашва и им пречи да подпишат.
— Вярно! — отговори Клкшч замислено. — А какво ще каже правителството? Смятате ли, че то ще одобри тази постъпка.
— Ще я одобри. Трябва да я одобри. В последното съобщение президентът предлага почти същото нещо. Ако вие се съгласите да действате, аз ще поема риска.
— В такъв случай поставям се на ваше разположение — отговори главнокомандващият, който явно споделяше схващанията на пълномощника, но не искаше да сподели и отговорностите. — Мое задължение е да изпълнявам волята на правителството. Готов съм да сътруднича с вас.
— Тогава всичко е ясно. Ще постъпим, както сме решили. Попитайте вождовете — продължи Томпсън, като се обърна към мен, — дали утре ще ги е страх да подпишат?
— Не, не от подписването, а от последствията.
— Какви последствия?
— Опасяват се от нападение на враждебната партия. Животът им ще бъде в опасност.
— Какво желаят да направим, за да ги защитим?
— Оматла казва, че ако позволите на него и на другите главни вождове да отидат на посещение при приятелите си в Талахаси, ще бъдат вън от опасност. Те могат да останат там докато се изселят. Обещават да се срещнат с вас в Тампа или на друго място, когато ги повикате.
Двамата генерали се посъветваха още веднъж шепнешком. Трябваше да осъдят неочакваното предложение. Оматла добави:
— Ако не ни позволите да отидем в Талахаси не ще посмеем да отидем по домовете си. Ще трябва да потърсим закрилата на форта.
— Що се отнася до отиването в Талахаси — отговори пълномощникът, — ние ще помислим и утре ще ви отговорим. А дотогава няма защо да се страхувате. Този е военният вожд на белите. Той ще ви защити.
61
Така наричат микосоките заради техния обичай да поставят колове пред къщите си, когато тръгват на война. Подобен обичай съществува и сред други племена, а оттук и името „Baton rouge“, употребено от френските колонисти. Б. авт.