— За Бога! Не ме дръжте в неизвестност! Кажете ми, Юа, добра ми, Юа, за кого говорите? Не е ли за…
Името трептеше на езика ми. Но аз не се решавах да го произнеса. Макар и сърцето ми да се изпълваше от приятната надежда, че ще получа желания отговор, аз се страхувах да задам въпроса.
Не можеше да се колебая дълго. Бях отишъл твърде далеч, за да мога да се върна. Дълго бях мечтал да успокоя терзанията на копнеещото си сърце. Повече не можех да чакам. Юа може би щеше да ме успокои. Произнесох думите:
— Не говорите ли за Маюми?
Лудата се вторачи в мене, без да проговори. Не можах да разчета израза на очите й. Последните няколко минути в тях се четеше упрек и презрение. Когато изрекох името, нейният поглед се изпълни с изумление. После тя впи поглед в мене, сякаш искаше да прочете мислите ми.
— Ако говорите за Маюми — продължих, без да дочакам отговора й, увлечен от пламъка на моята възраждаща се любов, — ако е тя, знайте, Юа, че я обичам. Обичам Маюми.
— Обичаш Маюми? Ти все още обичаш Маюми? — запита лудата с неочаквана бързина.
— Да, Юа, кълна се в живота си…
— Кори, кори, не се кълни! Точно така се кълнеше и той! Халуук! И той бе неверен. Кажи отново, млади мига, кажи, че обичаш Маюми, кажи, че си й верен, но не се кълни!
— Истина е!
— Хинклас! — извика жената високо, явно зарадвана. — Хинклас, мико е верен! Милият бледолик мико е верен и хайнтклиц75 ще бъде щастлива.
— Мирно, Чита мико — извика тя, като отново се обърна към гърмящата змия. — И ти, Окала чита77! Стойте мирно! Той не е враг. Мирно или ще смажа главите ви.
— Добра ми Юа…
— Хо! Наричаш ме добра Юа. Някой ден може да ме наречеш и лоша Юа. Чуй ме! — продължи тя, като повиши глас и започна да говори разгорещено. — Чуй ме, Джордж Рандолф, ако някога станеш лош, неверен като него, тогава Хай-Юа ще бъде твой враг. Тогава Чита мико ще те унищожи. Нали ще направиш това, мой кралю на змиите, нали? Хо, хо, хо!
Влечугото сякаш разбираше нейните думи. Изведнъж то издигна високо глава, драконовските му очи заблестяха, като че ли започнаха да изпускат искри, неговият лъскав раздвоен език се подаде от устата му и шумът, подобен на пукане, който то издава с опашката си, продължи няколко минути!
— Мирно, мирно сега! — каза индианката, като с движение на пръстите си накара змията отново да се отпусне. — Не него, Чита! Не него, кралю на пълзящите животни. Мирно ти казвам!
— Защо ме заплашвате, Юа? Нямате основание.
— Хинклас! Вярвам ти, драги мико, смели мико, вярвам ти!
— Но, добра ми Юа, обяснете ми, разкажете ми за…
— Кори, кори, не сега, не тази нощ. Няма време, чепони. Виж! Погледни на запад. Негъл Хасе78 си ляга. Трябва да си вървиш вече. Не ходи по тъмно. Трябва да се върнеш в топеки, преди луната да се е скрила. Върви си! Върви!
— Но казах ви, Юа, че тук имам работа. Не мога да си отида, преди да съм я свършил.
— Халуук! Има опасност тогава. Каква работа, мико? О, сещам се! Виж, идват хората, които чакаш.
— Да, наистина, струва ми се, че са те — казах аз.
Забелязах високите силуети на двамата вожда, които пробягнаха от другата страна на езерото.
— Бързай тогава, бързай. Направи, каквото трябва, без да губиш време! В тъмнината те чака опасност! Хай-Юа трябва да си върви. Лека нощ, млади мико, лека нощ.
И аз й пожелах лека нощ. Обърнах се, за да дочакам пристигането на вождовете и загубих от погледа си моята необикновена доброжелателка.
Индианците скоро дойдоха на мястото, определено за срещата, и накратко предадоха съобщението.
Холата Мико бил вдигнал палатките и се отдалечавал от лагера.
Отвращавах се от тези предатели и не желаех да прекарам нито миг повече с тях затова си тръгнах, веднага щом получих необходимите сведения.
Предупреден от Хай-Юа и имайки предвид думите на Аренс Рингоулд, без да губя време, аз веднага поех към форта. Луната все още бе над хоризонта. В нейната светлина аз се чувствувах защитен от изненади и неочаквано нападение.
Крачех бързо, като се стараех да се движа по откритото поле и да избягвам шубраците, зад които може би се криеше убиец.
Никого не видях по пътя, нито край оградата на форта. Но когато се намерих срещу портата, забелязах силуета на някакъв човек, недалеч от лавката на пътуващия търговец. Той се спотайваше зад няколко дървени трупи. Стори ми се, че е мулатът.