— Право казвате, господин пълномощник — отговори вождът, този път съвсем сериозно. — Народът ми ще постъпи разумно, но също така и патриотично. Ще остане верен. Но не се заблуждавайте относно съвета на нашия велик баща. Ако той бъде истински бащински съвет, те ще го послушат, ако не — ще затворят ушите си и няма да чуят. Колкото до разжалването ми, аз мога само да му се изсмея. Отнасям се към него и към пълномощника с презрение. Не се страхувам от вашата власт. Може да сеете раздори помежду ни. И другаде сте успявали да създадете изменници. — На това място той погледна свирепо към Оматла и бойците му. — Но аз няма да обърна никакво внимание на вашите шмекерии. Нито един-човек от племето ми не ще обърне гръб на Хойтл-Мати, нито един!
Ораторът спря да говори, скръсти ръце и се отдръпна. Сега държанието му бе държание на безмълвна враждебност. Той виждаше, че пълномощникът е приключил разговора си с него, тъй като се бе обърнал към Абрам за подпис.
Отговорът на черния бе решително и просто „не“. Когато правителственият пълномощник го подкани да повтори отказа си, той добави:
— Не, по дяволите. Аз никога няма да подпиша този проклет документ! Никога! Това е достатъчно, нали, дебели Томпсън?
Разбира се, това сложи край на увещанията и Абрам бе „задраскан“ от списъка на вождовете.
Бе ред на Облака и Алигатора, а след това на Джуджето Пошала. Те всички отказаха да подпишат и бяха разжалвани един подир друг, а така също Холата Мико и други, които отсъстваха.
Повечето от вождовете се смееха, докато слушаха това разжалване на едро. И смешно бе да гледа човек как този незначителен временен пълномощник издава укази и се държи като император80.
Пошала, последният от разжалваните вождове, също се изсмя. Но Джуджето имаше хаплив език и не можа да се въздържи да не отвърне.
— Кажи на дебелия пълномощник — извика той на преводача, кажи му, че аз ще бъда вожд на семинолите и след като дивите бурени пораснат над тлъстото му туловище. Ха, ха, ха!
Грубите думи не достигнаха до ушите на пълномощника. Той не чу и гръмкия презрителен смях, тъй като сега вниманието му бе погълнато изключително от един човек, най-младия от вождовете, последния в редицата — Оцеола.
ГЛАВА XXXIX
ПОДПИСЪТ НА ОЦЕОЛА
Младият вожд беше мълчал до този миг. Само думата „предател“ се бе изтръгнала из устата му, когато Чарлз Оматла взе перото, за да подпише.
Но Оцеола не остана безучастен през цялото време, нито пък изразът му остана безразличен към нещата, които ставаха наоколо. Той не се мъчеше да се сдържа — не се преструваше на равнодушен стоик — това не бе в характера му. Оцеола искрено се бе смял на остроумието на Скакалеца, бе посрещнал с открито одобрение проявата на патриотизъм на Абрам и на другите и се бе мръщил неодобрително на държанието на изменниците.
Сега бе неговият ред да каже думата си. Той стоеше скромно и очакваше да го повикат по име. Към останалите се бяха обърнали по име, тъй като имената им бяха добре известни на пълномощника и преводачите.
Не е необходимо да казвам, че в този съдбовен миг цареше напрегната тишина. Всички — и войници и индиански бойци — очакваха със затаен дъх да видят какво ще стане. Сякаш всеки бе изпълнен с предчувствие, че ще се разиграят някакви решителни събития.
Самият аз бях сигурен, че ще избухне буря и заедно с останалите седях като омагьосан в очакване.
Правителственият пълномощник наруши тишината със следните думи:
— Сега е ваш ред, Пауел. Но преди всичко искам да ви задам един въпрос: вие признат ли сте за вожд?
Тонът, държанието и думите му бяха обидни. Обидата беше нагла и преднамерена. Това ясно личеше от израза на неговото лице. В очите му се четеше злоба, примесена със самоувереност, че му предстои победа.
Въпросът на пълномощника бе излишен и неуместен. Томпсън знаеше много добре, че Пауел е вожд — вярно, младши вожд, но все пак вожд — боен водач на Червените пръчки — най-войнственото племе сред семинолите. Въпросът бе зададен предизвикателно. Пълномощникът искаше да го накара да избухне — всички знаеха, че неговият нрав не е от най-кротките.
Обидата не предизвика очакваното въздействие или поне така ни се стори. Онези, които смятаха, че Оцеола ще отвърне гневно, бяха разочаровани. Той не отговори. Странна усмивка заигра по устните му. Но това не бе язвителна или подигравателна усмивка. С такава спокойна усмивка на господарско пренебрежение един джентълмен удостоява негодника, който му е нанесъл обида. Онези, които видяха това, останаха с впечатление, че младият вожд не отговаря, защото би се унизил, защото обидата бе толкова груба — което бе вярно — че не заслужаваше отговор. Така мислех аз, така мислеха и другите около мене.
80
Правителството на САЩ не одобри впоследствие смешното детрониране на вождовете, но няма съмнение, че Томпсън е действал съгласно тайните нареждания на президента. Б.авт.