Видът на Оцеола можеше да накара пълномощника да замлъкне или поне да промени тактиката си, но той изобщо не бе чувствителен към насмешки. Чувството за срам, както и чувството за справедливост бяха чужди за грубата душа на чиновника и той продължи да изпълнява своя замисъл, без да обръща внимание на презрителното държание на младия индианец.
— Питам ви, вожд ли сте? — пълномощникът повтори въпроса с още по-обиден тон. — Имате ли право да подпишете?
Този път десетина гласа отговориха едновременно на въпроса. Неколцина вождове от кръга и неколцина от бойците, застанали зад тях, извикаха:
— Дали е вожд Изгряващото слънце? Вожд е, разбира се! Има право да подпише.
— Защо поставяте под съмнение правата му? — попита Скакалецът с подигравателен смях. — Когато му дойде времето, той ще покаже какви са те. Обаче това едва ли ще стане сега.
— Не, аз сега ще ги упражня! — каза Оцеола, като се обърна към оратора. Той наблягаше на всяка дума. — Имам право да подпиша и ще подпиша.
Мъчно е да се опише въздействието, което предизвика това неочаквано съобщение. Всички — бели и червенокожи — бяха изненадани. Няколко минути събранието се вълнуваше — всички гласове се смесиха в обща глъчка. От всички страни долитаха възклицания. Всички изразяваха изненадата си по различен начин в зависимост от политическите си убеждения. В гласовете на едни се чувствуваше радост, а в други — яд и гняв. Дали Оцеола бе казал това? Добре ли бяха чули. Щеше ли Изгряващото слънце да потъне толкова скоро зад облаците? След всичко случило се, след всички негови обещания, щеше ли да стане предател?
Такива въпроси си задаваха вождовете и бойците, които бяха против преселването. А хората от другата партия не можеха да скрият удоволствието си. Всички знаеха, че ако Оцеола подпише, това ще сложи край на преговорите и преселването ще се осъществи. Братята Оматла нямаше вече от какво да се страхуват — бойците патриоти, които бяха дали клетва да се борят, може би щяха да се противопоставят, но между тях нямаше водач като Оцеола, който да ги обедини. Без него духът на съпротивата щеше да отслабне; патриотите щяха да се отчаят.
Скакалецът, Облакът, Коа Хаджо, Абрам, Арпиуки и Джуджето бяха поразени. Оцеола — човекът, на когото най-много разчитаха, смелият подбудител и водач на съпротивата, откритият враг на всички, които защитаваха идеята за преселение, истинският патриот, в когото всички вярваха, на когото всички се доверяваха — щеше сега да ги изостави, сега — в решителния час, когато неговата измяна щеше да се окаже съдбоносна за делото им.
„Подкупили са го! — казваха си те. — Патриотизмът му е бил лицемерен, а съпротивата му — долна измама! Подкупил го е пълномощникът. Той е работил за него през цялото време. Исти-хулва-счай81. Неговата измяна е по-черна от предателството на Оматла!“
Така си шепнеха един на друг вождовете, като в същото време гледаха Оцеола свирепо като тигри.
Аз самият не знаех какво да мисля за предателството на Пауел. Той заяви, че ще подпише договора. Какво по-ясно от това? Личеше от държанието му, че е готов да го направи. Изглежда очакваше само пълномощникът да го покани.
Бях сигурен, че намеренията на Оцеола не са били известни на правителствения пълномощник. Всеки, който го погледнеше в този миг, щеше да разбере, че не е съучастник в предателството. Той, както всички присъстващи, ако не и повече от тях, бе явно изненадан от изявлението на Оцеола. Неочакваното съгласие така го изуми, че за известно време той загуби дар слово.
Накрая каза със заекване.
— Много добре, Оцеола. Приближете се и подпишете.
Тонът на Томпсън бе променен. Той говореше ласкателно. Пред него се откриваха нови възможности. Оцеола щеше да подпише и да се съгласи с преселването. Така пълномощникът щеше да изпълни поставената му от върховното правителство задача, и то с умение, което щеше да увеличи неговия престиж. „Старият Хикъри“ щеше да е доволен. А после? Какво щяха да му възложат после? Не обикновена мисия до някакво диво племе, а дипломатическа кариера в някоя цивилизована държава. Може пък и да го назначат посланик например в Испания…
Ах, Уили Томпсън, въздушните ти кули скоро рухнаха. Те се сгромолясаха така бързо, както бързо бяха изградени; разпаднаха се като къща, направена от карти.
Оцеола се приближи до масата и се наведе над нея, сякаш за да разгледа документа. Очите му бързо прошариха по пергамента. Той изглежда търсеше нещо в него.