— Не, Галахър — казах аз, — не одобрявам плана. Така не може.
— Ама че работа! Защо да не може? Да не искаш да се отметнеш, а? Помисли си: злодей, който иска да те убие и който може някой ден да го направи, ако го изтървеш.
— Вярно, но…
— Стига! Без „но“! Хайде, тръгвай да чуем какво говорят. Да не ми е името Галахър, ако не намеря удобен случай.
Последвах другаря си и се присъединих към групата офицери, без още да съм решил как да постъпя.
Разбира се, нямах намерение да изпълня съвета на Галахър. Надявах се, че разговорът ще вземе такава насока, че сам Рингоулд ще ми даде желания повод, без да става нужда да прибягвам до такива груби средства.
Не се излъгах в надеждите си. Аренс Рингоулд сякаш предизвикваше съдбата си — едва се бях присъединил към групата и той ми даде необходимия повод.
— Щом като говорим за индиански красавици — каза той, — трябва да ви кажа, че никой не е имал такива успехи като Скот. Той играе ролята на Дон Жуан от момента на идването си във форта.
— О! — възкликна един от новопристигналите офицери. — Не съм изненадан. Откакто го знам, той винаги е бил покорител на женските сърца. Едва ли е трудно да спечели сърцето на една индианка човекът, на когото не можеха да устояват красавиците на Саратога.
— Не бъди толкова сигурен, капитан Робертс! Понякога тези горски девойки са много стеснителни в присъствието на нас, бледоликите обожатели. Сегашната любима на лейтенант Скот му струва дълга обсада, преди да я покори. Нали така, лейтенант?
— Глупости! — отговори контето и се захили самодоволно.
— Но в края на краищата тя капитулира, нали? — каза Робертс, обръщайки се към Скот.
Контето не отговори, но самодоволната му усмивка явно изразяваше положителен отговор.
— О, да! — отново се обади Рингоулд. — В края на краищата тя капитулира. Сега разправят, че му била „любимката“ сред всички други.
— А как се казва?
— Пауел, мис Пауел.
— Но как така? Та това име не е индианско.
— Не, джентълмени, уверявам ви, девойката не е дивачка. Тя може да свири и пее, да чете, а също и да пише. Пише очарователни любовни писъмца, нали, лейтенант?
Преди лейтенантът да отговори, един друг офицер попита:
— Не се ли казва така и младият вожд, когото преди малко арестуваха?
— Вярно — отговори Рингоулд. — Така се казва. Забравих да ви кажа, че тя му е сестра.
— Какво? Сестра на Оцеола?
— Ни повече, ни по-малко — тя също е метис. Семейството им е известно сред белите под името Пауел — така се е казвал уважаемият стар джентълмен, който ги е създал. Оцеола, което означава Изгряващото слънце, е името, с което е известен сред семинолите. Нейното индианско име — а то е наистина хубаво…
— Как е? Кажете го, ние сами да решим.
— Маюми.
— Наистина е хубаво!
— Името е хубаво! Ако девойката е толкова мила, колкото благозвучно е името й, то Скот е наистина щастливец.
— О! Тя е чудно красива! Влажни очи, блестящи от огнена любов; дълги клепки; устни, сочни като медена пита; стройна фигура; хубава гръд; крака като на богинята от Кипър83, стъпало като на Пепеляшка. Накратко казано, съвършена!
— Чудесно! Ей, Скот, ти си най-щастливият човек. Но слушай, Рингоулд, сериозно ли говориш? Наистина ли той е спечелил това индианско божество? Кажи честна дума, успял ли е? Разбираш нали, какво искам да кажа?
— Без всякакво съмнение — бе незабавният отговор.
Не бях се намесил до този миг. Още първите думи на разговора като че ли ме омагьосаха — стоях като закован на едно място. Виеше ми се свят, а в сърцето ми вместо кръв сякаш течеше разтопено олово. Наглите твърдения ме поразиха до такава степен, че мина доста време, преди да мога да си поема дъх. Неколцина от присъствуващите забелязаха, че разговорът бе произвел необикновено впечатление върху мене.
След малко се успокоих и станах по-решителен. Отчаянието, което изпълни гърдите ми, ме направи дързък. И точно когато Рингоулд изрече своето твърдение, аз бях готов да се нахвърля върху него.
— Лъжец! — извиках аз и преди още лицето му да се зачерви, го плеснах с опакото на ръката си. Моят удар накара бузите му да пламнат.