— Не страх ме възпря, Юа. Освен това вълкът не избяга безнаказано.
— Хо! Само кракът на вълка е ранен. Той ще ближе раната си и ще му мине. Скоро пак ще е здрав. Халуук! Трябваше да го убиеш, хубави мико, преди да се нахвърли с глутницата си върху тебе.
— Какво да правя? Не ми провървя. Навсякъде ме преследва нещастие.
— Кори, кори — не. Ще бъдеш щастлив, млади мико. Ще бъдеш щастлив, приятелю на червените семиноли. Почакай и ще видиш…
— Какво ще видя?
— Търпение, чепони! Довечера под това дърво ще видиш истинска красота, ще чуеш омайни звуци, а може би и Хай-Юа да си отмъсти.
Тя наблегна на последните думи и ги изрече с тон, който показваше силна омраза срещу някой непознат човек. Не разбирах за какво отмъщение говори тя.
— Неговият син, да… — продължи лудата сама на себе си. — Сигурно е той — неговите очи и неговата коса, неговата фигура и походка, неговото име. Неговият и нейният син! О, Хай-Юа ще си отмъсти.
Дали аз бях прицел на заплахите й? Такава мисъл ми мина през главата и аз я попитах:
— Добра ми, Юа, за кого говорите?
Гласът ми я накара да дойде отново на себе си. Тя ме погледна с недоумение и запя обичайната си песен:
Защо се доверих на бледоликия любим? Хо, хо, хо!…
Внезапно лудата спря да пее, сякаш отново си спомни за мене и се опита да ми отговори.
— За кого ли, млади мико? За него, за русия. За злия — за Уйкоме Халуук88. Виж, идва! Погледни във водата. Хо, хо, той е. Качвай се, млади мико, качвай се в листнатото убежище. Чакай да се върне Юа. Чуй, каквото можеш да чуеш, каквото можеш да видиш. Не смей да се помръднеш, преди да ти дам знак, ако ти е мил животът. Качвай се! Качвай се бързо!
Също като предишната нощ лудата ми помогна да се покатеря на дъба и изчезна в сенките на дърветата.
Бързо намерих предишното си скривалище, където зачаках със затаен дъх. Сянката се скъси, но все пак ясно беше, че принадлежи на човек. После изчезна. В следващия миг втора сянка се плъзна по водата. Тя се движеше по билото на хълма и следваше по стъпките първата, въпреки че двамата не бяха заедно.
Ясно можех да различа втората сянка. Тя принадлежеше на жена. Правата й походка и свободните й движения показваха, че е млада. Даже сянката й разкриваше съразмерността на формите и грацията на движенията й. Дали бе Хай-Юа? Дали тя бе минала през шубраците и по стъпките на мъжа?
За миг ми се стори, че е така, но скоро разбрах, че съм се заблуждавал.
Мъжът се приближи до дървото. Същият лунен лъч, който преди миг осветяваше Хай-Юа, падна върху му и аз ясно го видях. Бе адютантът.
Той спря, извади часовника си, обърна се към светлината и погледна колко е часът.
Повече не му обърнах внимание. Друго лице се появи в светлината на сребристия лъч — лице, измамно и прекрасно като самата лунна светлина. Това бе лицето, което ми се струваше най-красиво на света — лицето на Маюми.
ГЛАВА XLIV
ОБЯСНЕНИЕ
Това бяха сенките по водата, които Хай-Юа бе обещала да ми покаже — черни сенки в сърцето ми.
Безумна кралице на микосоките! С какво съм заслужил това мъчение? И ти ли си мой неприятел? Да бях твой смъртен враг, едва ли би могла да измислиш по-жестоко мъчение.
Маюми и нейният любовник стояха лице с лице — изкусителят и изкусената. Нямаше съмнение, че са те. Лунният лъч осветяваше и двамата, сега вече не с мека сребриста светлина, а с яркочервен зловещ блясък. Може би така ми се струваше? Може би всичко това бе рожба на трескавото ми въображение? Но не, вярата ми в нейната невинност си бе отишла безвъзвратно. Самият въздух сякаш бе осквернен от нейния грях. Светът изглеждаше хаос от разврат и разруха.
Бях уверен, че присъствам на тяхна предварително уговорена среща. Какво друго можех да мисля? Нито тя, нито той се изненадаха, когато се видяха. Срещнаха се като хора, които и преди това често са се виждали.
Явно, всеки един от тях очакваше другия. Макар и държанието им да не издаваше никакви особени чувства, нямаше нищо, което да покаже, че се срещат за първи път.
Изживявах ужасни минути. Ако страданията на един цял живот можеха да се съберат в един единствен миг, той едва ли щеше да бъде по-непоносим. Кръвта изгаряше сърцето ми. Толкова остра бе болката ми, че едва се въздържах да не извикам.
Със страхотно усилие на волята успях да се сдържа. Овладях нервите си, хванах се здраво за клоните и се притаих на мястото си, решен да узная всичко докрай.
Това беше щастливо решение. Ако в този миг се бях поддал на яростния порив на чувствата и безразсъдно потърсех отмъщение, щях по всяка вероятност цял живот да скърбя. Търпението ми се оказа мой ангел-хранител и развръзката бе съвършено друга.