Маюми му обърна гръб и се отдалечи.
— Не бързай толкова — извика той, като се втурна и я сграбчи за китката, — не бързай толкова, моя мургава красавице! Не мисли, че така лесно можеш да ме отхвърлиш! От месеци те следя и кълна се в бог Феб, че ще те накарам да платиш за неискрените усмивки, с които ме даряваше. Не се опитвай да се съпротивяваш! Тук сме сами и преди да се разделим, аз ще…
Повече не слушах. Бързо напуснах скривалището си — слязох от дървото и се спуснах да й помогна. Но друг ме изпревари.
Хай-Юа се втурна към него със свиреп блясък в очите и с див лудешки смях. В протегнатата си ръка тя държеше гърмящата змия, чиято глава бе проточена напред. Влечугото се поклащаше насам-нататък, което означаваше, че е разярено и е готово за нападение. От време на време се чуваше съскане и зловещият шум, който издаваше с опашката си.
Следващия миг лудата бе лице с лице със злополучния похитител, който изненадан от нейното появяване, пусна девойката, отстъпи назад и изумен, вторачи поглед в странната жена, която се появи пред него.
— Хо, хо! — крещеше лудата, като се приближаваше. — Неговият син, неговият син! Хо! Сигурна съм, че и той е неверен като бащата, като онзи, който онеправда доверчивата Юа. Халуук! Настъпи часът! Луната е в същата четвъртина — също така рогата и зла — усмихва се на злодейството. Хо! Хо! Часът на престъплението е и час на отмъщението. Синът ще изкупи вината на бащата. О, Велик дух, искам отмъщение! Чита мико, да отмъстим!
Произнасяйки тези думи, тя скочи и протегна змията напред, сякаш искаше да й даде възможност да клъвне ужасения адютант.
Подтикван от инстинкта за самосъхранение, той машинално извади сабята си и изкрещя:
— Вещице, ако направиш още една крачка, ще те промуша! Назад! Махай се или ще свърша с тебе!
Решителният му тон показваше, че говори сериозно, но лудата не обърна внимание на предупреждението. Тя продължи да се приближава към него, въпреки че вече се намираше в обсега на лъскавото острие, което я застрашаваше.
В този миг се намерих при тях. Бях се втурнал с извадена сабя, за да предотвратя съдбоносния удар, който можеше да бъде нанесен всеки миг. Исках да спася Хай-Юа, която безразсъдно излагаше живота си на опасност.
По всяка вероятност нямаше да успея, ако той не бе забавил удара си.
Ужасен от зловещия вид на жената, която бе го нападнала, или може би уплашен, че тя ще хвърли змията върху него, адютантът отстъпваше назад, обзет от непреодолим страх.
Като направи така една-две крачки, той се намери на брега на езерото, който бе осеян с камъни, препъна се в един от тях, изгуби равновесие и падна с плясък във водата. На това място езерото беше дълбоко и адютантът изчезна във водата. Може би това спаси живота му. В следващия миг той отново се появи на повърхността и бързо се изкачи на брега.
Той все още държеше сабята си в ръка и разярен се втурна към мястото, където стоеше Хай-Юа. Гневните му проклятия показваха, че бе решил да я посече.
Но сабята му не срещна мекото незащитено тяло на жената, нито на влечугото — то се удари в стоманено острие, твърдо и бляскаво като неговото.
Аз вече се бях спуснал между него и жертвата му и бях успял да попреча на Хай-Юа да си отмъсти. Нападателят се приближи, но заслепен от бяс или по-скоро от водата, която се стичаше по лицето му, той не ме видя. Изглежда откри моето присъствие едва когато сабите ни издрънчаха.
Последва миг на мълчание.
— Вие, Рандолф? — възкликна най-после адютантът изненадан.
— Да, лейтенант Скот. Извинете, че се натрапвам, но когато вашият нежен любовен разговор изведнъж се превърна в разпра, реших, че е мой дълг да се намеся.
— Вие сте подслушвал? Чул сте всичко? Откъде накъде, сър, ще ме следите и ще се месите в работите ми?
— Право и задължение на всички хора е да защитават слабите и невинните от намеренията на така наречените Сини бради89, а вие изглежда сте един от тях.
— Кълна се, че ще съжалявате за тези думи!
— Сега или може би друг път?
— Когато пожелаете!
— Няма по-подходящо време от този момент. Да започваме!
Не си казахме ни дума повече. След миг сабите ни звънтяха в свирепа борба.
Дуелът трая кратко време. След третото или четвъртото нападение промуших противника си в дясното рамо и го обезвредих. Сабята му издрънча върху камъните.
— Раниха ме! — извика той. — Обезоръжен съм — добави, като посочи към падналата сабя — Достатъчно, сър! Удовлетворен съм!
89
Синя брада, според приказката на Ш. Перо, било едно същество със синя брада, което се заключвало в кулата си и качвало там телата на убитите си жени. Б.пр.