— Мис Рандолф! — засмя се и сестра ми. — Откъде сте научил това учтиво обръщение, мистър Галахър? Сигурно отдалече го носите, толкова ми е чуждо. Наричахте ме Вирджиния, Върджини или просто Джин, а сега изведнъж — мис, за което ви се сърдя, мистър Галахър, и ще продължавам да ви се сърдя, докато не престанете да ме наричате така. Какво ви е? Само три месеца не съм се срещала с вас, мистър Галахър, а няма и два месеца, откакто сме се разделили с Джордж, а ето ви и двамата — единият говори тържествено като Солон92, а другият дълбокомислено като Сократ93. Джордж, струва ми се, че ако се разделим още веднъж, и ти ще започнеш да ме наричаш мис Рандолф. Изглежда такава е модата във форта. Хайде, господа, бъдете искрени — добави тя, като удари с камшик по перилото на верандата, — съобщете ми причините за тази „метаморфоза“, защото иначе, помнете ми думата, няма да ви дам да се нахраните, докато не ми кажете.
Необходимо е да изясня какви бяха отношенията между Галахър и сестра ми. И майка ми и сестра ми го познаваха. Те се бяха срещнали с него по време на престоя си на север. Разбира се, Вирджиния го бе виждала по-често от майка ми. Като мой почти неотлъчен приятел той се беше сприятелил с Вирджиния. Бяха толкова близки, че дори се обръщаха един към друг с умалителни имена. Затова ми бе съвсем ясно защо сестра ми гледаше на обръщението „мис Рандолф“ като на доста студено обръщение. В същото време разбирах защо той се бе обърнал така към нея.
В миналото имаше известно време, когато ми се струваше, че приятелят ми е влюбен във Вирджиния. Това бе скоро, след като ги запознах. После, реших, че съм се лъгал — те не се държаха като влюбени. Отношенията им бяха твърде приятелски, за да може да са влюбени. Те се закачаха, лудуваха заедно, четяха весели книги и се смееха, по цели часове бърбореха за дребни работи, измисляха си прякори. Рядко, когато бяха заедно, те се държаха сериозно. Всичко това бе толкова различно от схващанията ми за държанието на влюбените, толкова различно от това, което аз бих правил, че престанах да подозирам, че се обичат. Започнах да гледам на тях като на същества, които се разбират, чиито сърца са свързани с дружба, но не и с любов.
Едно друго обстоятелство подкрепяше тези ми убеждения. Забелязах, че когато Галахър го няма, сестра ми не проявяваше такава склонност към веселие, нещо характерно за нея от детинските й години. Но веднага щом той се появяваше, тя цялата се променяше и отново се отдаваше на техните безгрижни шеги.
Любовта не се проявява по такъв начин, мислех си аз. Ако тя имаше сърдечни влечения, то те не бяха към него. Не, тя не беше влюбена в Галахър. Закачките помежду им бяха израз на нежна привързаност между двама души, без искрица любов да бляска в чувствата им.
Неясните подозрения, които подтискаха и двама ни, го бяха натъжили, но не защото ревнуваше, а защото изпитваше дружеско състрадание към мене, а може би и към нея. Държанието му към Вирджиния, макар и да не пристъпваше границите на учтивостта, бе много променено. Нищо чудно, че тя го забеляза — нищо чудно, че поиска обяснение.
— По-бързо, моля ви се! — извика сестра ми, като брулеше лозовите листа с камшика си. — Обяснете ми, шегувате ли се, или всичко това е сериозно? Казвайте и двамата какво има, иначе няма да обядвате. Ще отида в кухнята и ще заповядам да не ви дадат храна.
Въпреки мрачните мисли, които ни измъчваха, нейното държание и шеговитата заплаха накараха Галахър да избухне в смях, но смехът му далеч не приличаше на гръмкия смях, който тя бе навикнала да чува. И аз се усмихнах насила. Разбрах, че е необходимо да скрия чувствата си и със запъване измислих някакво обяснение. Сега не бе удобно да й открия истинските причини за нашето студено държание.
— Вярвай ми, сестрице, много сме уморени и гладни, за да се шегуваме. Помисли само колко дълго сме яздили под палещото слънце. И двамата не сме сложили нищо в уста, откакто сме тръгнали от форта, а закуската ни не бе много богата — царевичен хляб, рядко кафе и солено свинско месо. Как копнея за бисквитите на леля Шеба и за нейното пиле с гарнитура! Моля ти се, да обядваме и ще видиш как ще се променим. След това и двамата ще бъдем весели като чучулиги.
Доволна от обяснението или поне преструвайки се, че е доволна, Вирджиния със смях обеща да ни даде обяд и се прибра, за да се преоблече. Ние с Галахър отидохме в стаите си.
По време на обяда и след това направих всичко възможно да изглеждам весел и доволен. Забелязах, че и Галахър играе същата роля.