— Да, Едуин, групичката ни се събра съвсем удачно.
— А вие, мистър Джеймс, на колко години сте? — попита момчето, повдигайки вежди. — Вие ме попитахте и аз ви питам.
— Но това не е едно и също.
— Защо? Илена е на 22, Мария — 23, Таня — 25, а Илза на 29.
Като научи тази строго секретна информация, мистър Джеймс просто си прехапа устната. Освен това всяко споменаване на име предизвикваше припламването на съответно изображение в мозъка му:
Илена — крехка, стройна и с тъмна кожа.
Мария — черни като смола коси и величествена осанка.
Таня — кестеняви къдрици, огромни пъстри очи, плътен глас, които подхождаха на приятната й закръгленост.
Илза — жената викинг, висока, с великолепно развита мускулатура и бездънни тъмносини очи. Истинска богиня, но не като каменно творение, а топлокръвно същество с нежно сърце…
Всъщност Нелсън Джеймс въобще не се съмняваше, че тя има пламтящо и нежно сърце… Но не!… Вън тези бунтовни мисли! Те не са достойни за паметта на Ванеса!
— Та, мистър Джеймс, на колко години сте?
— Ох… четиридесет и четири, Едуин.
В отговор момчето възкликна от изненада и неверие. Мистър Джеймс се обърна — нима може да се обижда на подобно младо същество! Трябва да се признае — Едуин е добър компаньон, особено тук, горе, сред мъжкото отделение… На склона те откриха три пещери и в две от тях се настаниха жените, като предложиха на мъжете да заемат третата. Той отказа вежливо, но настойчиво. Благоприличието изискваше те с момчето да са по-далеч от тях. Още беше жив спомена за мисис Нелсън Джеймс, която загуби в хаоса на ужасната катастрофа.
Мъжът се изправи и като наведе глава, тръгна към пещерата, където се настани на леглото, направено от завързани столове, и извади от запазената си чанта снимката…
Часовете се изнизваха. Наближаваше обед, когато Едуин се спускаше при жените… Риба, манголини, консерви от спасителния катер, който те разглобиха напълно, и само блестящия още корпус, но абсолютно безполезен, бяха оставили да лежи във вид на гол метал отвъд планинския хребет.
Нелсън Джеймс държеше снимката в ръката си, разглеждаше обичния образ и въздишаше тежко; нима тя завинаги е загубена за него? Как е възможно? Та той правеше всичко тя да е доволна и ето… После си спомни за майка си. Възможно е да е още жива, но вече да носи траур за загиналия син… Той легна на кревата. Какъв пек е вън, по-скоро да идва вечерта. Интересно, какво ли си мислят жените за него? Какво ли предизвиква тези сподавени насмешки и леките, като че случайни побутвания с лакти. Той смяташе, че е длъжен да върши основната част от тежката работа, а спрямо жените да проявява сдържаност и дружелюбие. И споменът за Ванеса го задържаше да не извърши някоя необмислена постъпка…
От входа на пещерата се дочу тихо възклицание, което го застави да се надигне на ръката си. Едуин се бе изправил на пръсти и се взираше към сините води на лагуната. Джеймс се изправи внимателно и се приближи до него. Това, което видя, направо го стресна: две момичета, дамите, играеха, забравили банските си на брега сред пенливите вълни. Дишането му секна. Това са Таня и Мария, а къде е… Къде е третата лейди? Къде е Илза?
И ето — видя я, тя се приближаваше към водата — бронз и злато, слети в едно, — излезе от пещерата и се спря на крачка от прибоя, повдигна ръце и замря в позата на древногръцка богиня, а след миг отметна назад косата си и влезе в морето, което нежно я погали по стъпалата, колената, бедрата… Още няколко крачки и тя се отпусна във водата, заплува, като разсичаше вълните с мощни удари на силните си ръце. Той я последва мислено — плуваше до нея, гмуркаше се, любуваше се на прекрасното й тяло през прозрачността на морската вода… И много се учуди, когато се сепна, че се намира горе на склона. Неволно постави ръката си на рамото на момчето и то направо подскочи от изненада.
— Да вървим… — измърмори Нелсън Джеймс. — Те, не бива да им пречим… да се намесваме в… тяхното усамотение…
— Вие мислите, че те могат да се досетят? — вдигна Едуин черните си като на индианец очи и направо застреля с тях.
— Естествено, Едуин!
— А ние ходим да се къпем зад хълмовете…
Нелсън Джеймс се дръпна вътре в пещерата и момчето го последва със забавена крачка.
— Аз… е, мисля, че… най-добре… С една дума, Едуин, ние трябва да спазваме правилата на добрия тон, приети в цивилизованото общество, нали ме разбираш? — и погледна часовника си.
— До обяд остава още половин час, мистър Джеймс, и аз ще успея да отида до маяка — предложи Едуин.
— Ти май си изморен от лазенето по дърветата — отвърна мъжът и внимателно погледна момчето, като размишляваше над мотивите му. — По-добре си почини. Имаме прекалено много време.