— Но Елеонор е излязла от къщи на втори вечерта.
— Точно така — потвърди Мейсън. — Тогава седмицата, за която е трябвало да се плати наема, е започвала от девети, от тук следва, че нейното пътуване от втори до девети е доста проблематично.
— Да… — замисли се Дела. — Всъщност къде ще отидем сега? — попита тя.
— Може би у вас? — предложи Мейсън. — Багажът доста се набива на очи, за да го държим в кантората. Ще го видят клиентите и в пресата със сигурност ще се появи неговото описание.
Дела се съгласи.
Те потеглиха и съвсем скоро се вляха в огромния поток от автомобили. На едно от кръстовищата Мейсън спря и повика момчето, което продаваше вестници. Дела бегло прегледа вечерното издание.
— Охо! — изведнъж възкликна тя. — Изглежда вестникарите искат да те обявят за „персона нон грата“.
— По какъв начин?
— Очевидно са почувствали, че искаш да избегнеш гласността и в момента ти гризат кокалите. Въобще това е доста любопитно съобщение. Богати родственици разпознават наследницата на техния капитал. Високо платен адвокат се стреми да избегне публичността и независимо от всичко се заема със защитата на клиентката си. Шефе, не ти ли се струва, че това семейство се държи доста странно?
Мейсън кимна.
— Те се обърнаха за помощ към теб, въпреки че знаят много добре, че сте специалист по убийствата. А тази измислица за спасение от шумотевицата от вестниците? Ако се замисли човек, става съвършено ясно, че всичките им действия досега са десет пъти по-голяма реклама от тази по вестниците. Знаете ли какво ми хрумна? — каза Дела. — Все пак е доста странно да се обръщат към теб само, за да ги спасиш от вестникарите. Те заявяват, че искат да тушират колкото може повече тази история, а на практика излиза, че малкият разказ се превръща в цял роман.
Мейсън кимна с глава в знак на съгласие.
— Знам — каза Дела, — че твоите мисли изпреварват моите. Но позволи ми да те попитам, кога се досети за всичко това, което на мен едва след тази среща ми направи впечатление?
— В момента, в който ми връчиха чек за две хиляди и петстотин долара — отговори Мейсън.
— Значи — констатира Дела — аз отново съм закъсняла. Но все пак как стигна до този извод?
— Много просто. Всъщност Олга Джордън достатъчно ясно изрази тази мисъл: ако се съди по неприятностите, които Елеонор вече е имала — сегашното е просто една дреболия.
— И все пак — продължи да настоява Дела, — интересно би било да се поговори със Сюзън Гренджър и да се изясни каква е била нейната роля в тази история.
Дела Стрийт замълча, облегна се удобно на седалката и не каза нито дума повече, докато не стигнаха до дома й.
— А сега какво да правя с тези вещи? — попита тя, когато се качиха в апартамента и Пери Мейсън остави куфарите на пода.
— Първо трябва да проверим какво е тяхното съдържание — предложи Мейсън.
Дела натисна ключалката на единия от тях и отвори капака.
— Ах! — възкликна тя — Каква красота!
Вътре в куфара в специално направени отделения бяха наредени цели дузини кутийки и тубички с кремове и лосиони. Към вътрешната част на капака на куфара беше закрепено огледало с необичайна форма и пълен комплект маникюристки принадлежности. В средата имаше няколко чифта чорапи, бельо и нощница.
Дела Стрийт взе една от кутийките, отви капачката и машинално пъхна пръст в крема.
— Интересно — каза тя. — Такъв никога не съм виждала.
Дела явно беше възхитена от нещо, което Пери Мейсън така и не можеше да разбере, но той веднага реагира на нейното внезапно мълчание.
— Какво има? — с тревога попита той.
Дела гребна по-дълбоко в крема.
— Шефе, вътре кремът е твърд, като че ли има стъкло или…
Тя взе лист хартия, сложи върху него това, което беше загребала от кутийката и внимателно избърса крема около твърдото тяло.
— Гледай ти! — възкликна Мейсън.
Върху дланта на Дела Стрийт с всички цветове на дъгата блестеше голям брилянт.
— Може би има още?
Дела пъхна отново пръст в крема и отново извади твърдо тяло. Под слоя крем се оказа тъмнозелен изумруд. След това тя претърси още една кутийка, и още една, и още една… След двадесет минути Дела Стрийт се наслаждаваше на колекция от искрящи скъпоценности.
— Боже мили, та това е цяло състояние! Какво ще правим с него шефе?
— Първо ще ги преброим — предложи Мейсън.
— А после? — отново попита Дела.
— После — отговори Мейсън — ще ги сложим в сейф.
— Много интересно къде е този сейф?
— Ти ми зададе един наистина неотложен въпрос — каза Мейсън, като размишляваше.
— Може би в кантората?
Мейсън поклати глава отрицателно.
— А ако ги дадем на съхранение в банката?