— А не бихте ли ми казала — попита Мейсън, избягвайки отговора, — синът ви женен ли е или е ерген?
— Ерген е, защо?
— Чух, че той и Елеонор Корбин…
— О, да, разбира се, Елеонор Корбин, — отговори гласът. — Да, той ми се обади… Беше преди две седмици. Тогава той действително пътуваше заедно е Елеонор Корбин. Но когато ми се обади от Барстоу, той вече беше с друго момиче, което ми представи по телефона с името Сюзън. Все пак, мистър Мейсън, мога ли да зная каква е причината за този интерес към сина ми и защо звъните точно на мен?
— Просто той много ми трябва — отговори Мейсън. — Разберете ме правилно, нямам друг начин да го открия.
— Ас какво се занимавате, Мистър Мейсън? Репортер ли сте?
— Не. Определено не съм. Аз съм адвокат.
— И представлявате моя син?
— Не, но той ме интересува във връзка с…
— В такъв случай, мистър Мейсън, смятам да поговоря със сина си преди да отговоря на вашите въпроси. Довиждане.
От другата страна на линията се чу изщракване.
— Дела — обърна се Мейсън към своята секретарка, — иди бързо в кантората на Дрейк и му предай да изпрати незабавно хора в Солт Лейк Сити на адреса на мисис Хепнер. Трябва да съберат всички възможни сведения за нея. Намерете някоя възрастна телефонистка с приятен глас, помолете я да позвъни на мисис Хепнер и да поговорят известно време.
— Мога ли да преразкажа разговора с мисис Хепнер?
Мейсън кимна в знак на съгласие.
— Ние също бихме искали да узнаем съдържанието на разговора — помоли Олга Джордън, когато Дела затвори вратата след себе си.
Мейсън почти дословно предаде разговора си с мисис Хепнер. Когато спомена за Сюзън, Олга и баща й многозначително се спогледаха.
— Може би — попита Мейсън — вие познавате жена на име Сюзън? Спомняте ли си дали е имало на кораба жена с това име?
В този миг Олга изведнъж щракна с пръсти.
— Спомнихте ли си? — попита Мейсън. Олга се обърна към баща си.
— Сюзън Гренджър! — възкликна тя.
— Коя е тя? — попита Мейсън.
— Воя се, че ни е известно само името. Тя обикновено се движеше в кръга от пътници, които след вечеря се отправяха много бързо към бара, а после… Струва ми се, че живее в нашия град.
— Бихте ли могли да научите нейния адрес? — отново попита Мейсън.
— Аз… почакайте за момент. Елеонор има бележник, в който съвестно си записва адресите и телефоните на почти всички хора, с които се е срещала. Но не знаем дали този път го е взела със себе си. Ако мъжът ми си е в къщи, то той ще може…
Олга посегна към телефона и Мейсън побърза да й го подаде.
— Здравей, Бил! Аз съм, Олга. Бил, изслушай ме и те моля да не задаваш въпроси. Иди в стаята на Елеонор и погледни дали на масата е бележникът й с адреси. Ако го намериш, потърси адреса на Сюзън Гренджър. Ако не намериш бележника, трябва да потърсиш списъка на пътниците от кораба. Възможно е да сме го запазили. Там имаше няколко автографа с адреси.
За известно време в стаята се възцари мълчание.
— Има телефон и адрес — най-накрая радостно възкликна Олга. — Сюзън Гренджър собственоръчно ги е записала в списъка на пътниците. Живее в „Белинда апартмънтс“.
— Благодаря, Бил — каза Олга и затвори телефона.
— И така — обобщи тя — вече разполагаме с конкретна изходна точка. Разбира се, това е изключително деликатна работа, мистър Мейсън. Човек не може просто така да отиде и да попита едно младо момиче не е ли прекарало уикенда с мъжа на своята клиентка, която страда от амнезия.
— Олга, бъди сигурна, че мистър Мейсън знае как се постъпва в подобни случаи — намеси се баща й. — Бих искал да добавя само една подробност, мистър Мейсън, която може би ще ви заинтересува. При своето бягство Елеонор е взела със себе си куфари, които правят впечатление на всеки, който ги види. Те са на бели и червени квадратчета.
— Благодаря ви — каза Мейсън. — Това е много ценен детайл.
ГЛАВА 5
Многоетажното здание „Белинда апартмънтс“ изглеждаше доста солидно и внушително, въпреки че по никакъв начин не можеше да се сравни с разположените около него луксозни къщи.
Портиерът, дежурен на входа, високомерно изгледа Пери Мейсън и Дела Стрийт.
— Бихме искали да се видим със Сюзън Гренджър — каза Мейсън.
— Моля, съобщете ми вашето име.
— Мейсън.
Портиерът с нищо не показа, че името му е познато.
— В момента мис Гренджър не е вкъщи.
— Кога ще се върне?
— Извинете, но не мога да ви кажа.
— А знаете ли дали е в града?
— Извинете ме, сър, но с нищо не мога да ви помогна.
— Предполагам, че мога да оставя една бележка в пощенската й кутия.
— Разбира се.
Портиерът взе от масата лист хартия и плик и с ефектен, отработен жест ги подаде на Мейсън.