Тази Коледа у нас неочаквано дойде Самюъл Хеклър. Не беше с костюм на снежинка. Носеше коженото яке на по-големия си брат и войнишки панталони, които не му бяха по мярка.
Брат ми беше в хола с новите си играчки. Мама благославяше съдбата, че беше купила подаръците доста рано. Линдзи получи ръкавици и гланц за устни с аромат на вишна. Татко получи пет бели носни кърпи, които тя беше поръчала преди месеци по пощата. Освен Бъкли никой не се радваше на подаръците. В дните преди Коледа никой не се сети да включи лампичките, с които беше украсена елхата. Гореше единствено свещта, която татко държеше на прозореца в работната си стая. Палеше я, след като се стъмни, но мама, сестра ми и брат ми бяха престанали да излизат от къщи след четири следобед. Виждах я само аз.
— Навън има някой! — извика брат ми. Той строеше небостъргач и нямаше търпение да го види как рухва. — С куфар.
Мама остави яйчения си коктейл в кухнята и тръгна към входната врата. Линдзи беше в общата стая с родителите ми, подчинявайки се неохотно на задължителното изискване да бъдем всички заедно по празниците. Играеха „Монополи“ с баща ми. Бяха решили да прескачат най-лошите квадратчета, да не признават талоните за данък върху луксозните стоки и талоните за лош късмет.
В хола мама приглади полата си с длани, избута Бъкли пред себе си и постави ръце на раменете му.
— Изчакай първо да се почука.
— Може би е преподобният отец Стрик — обърна се татко към Линдзи и прибра наградата си от петнадесет долара за второ място на конкурс за красота.
— Заради Сузи се надявам да не е той — дръзко каза Линдзи.
Татко мислено се залови за фразата, в която прозвуча името ми. Сестра ми хвърли чифт и стигна до квадратчето „Марвин Гардънс“.
— Наемът е двадесет и четири долара — каза татко, — но аз съм съгласен на десет.
— Линдзи — извика мама. — Имаш гости.
Татко проследи с поглед сестра ми, която стана и излезе от стаята. Аз също я гледах, седнала до него. Бях призракът на игралната маса. Той се беше втренчил в пионката във формата на стара обувка, легнала на една страна в кутията. Ако можех само да я взема и да прескоча с нея от Бордуок до лилавото поле на Балтик9, където според мен живееха наистина интересни хора! „Това е само защото обичаш лилавия цвят“, казваше Линдзи. А татко добавяше: „Гордея се, че не съм възпитал дъщеря си да бъде сноб.“
— Железницата, Сузи — каза той. — Ти винаги се стремеше да се сдобиеш с железницата.
За да подчертае триъгълния перчем над челото си и да заглади растящите в различни посоки кичури, Самюъл Хеклър вчесваше косата си винаги назад. По тази причина облеченото в черна кожа тринайсетгодишно момче приличаше на млад вампир.
— Честита Коледа, Линдзи — каза той на сестра ми и й подаде малка кутийка, увита в синя хартия.
Видях как сестра ми се стегна като пружина. Тя с всички сили се стремеше да се изолира от хората, но си падаше по Самюъл Хеклър. Беше изключила сърцето си подобно на съставка от готварска рецепта, но както и да й се бе отразила смъртта ми, тя беше на тринайсет, харесваше го много и той беше дошъл да й честити Коледа.
— Говори се, че отиваш на срещата на младите дарования — наруши мълчанието Самюъл. — Аз също ще бъда там.
В този момент мама се опомни и превключи на автопилот „домакиня“.
— Заповядай, влез, седни — успя да изрече тя. — Ще изпиеш ли един яйчен коктейл в кухнята.
— С удоволствие — прие поканата Самюъл Хеклър и за изумление на Линдзи — а също и мое — сви лакътя си, за да го хване подръка.
— Какво е това? — попита Бъкли, който вървеше след тях и посочи към калъфа, за който си мислеше, че е куфар.
— Алт — отговори му Хеклър.
— Какво?
— Самюъл свири на алт саксофон — каза Линдзи.
— Още се уча — обади се Самюъл.
Брат ми не попита какво е саксофон. Знаеше каква е Линдзи понякога. Държеше се като надута пуйка и аз му казвах: „Бъкли, не й обръщай внимание, Линдзи е пуйка-надуйка.“ Често го гъделичках, побутвах с глава коремчето му и повтарях „пуйка-надуйка“, а той се заливаше от смях.
Бъкли се запъти след тях към кухнята и както правеше поне веднъж на ден, попита:
— Къде е Сузи?
Никой не му отговори. Самюъл погледна към Линдзи.
— Бъкли — обади се баща ми от съседната стая, — ела да поиграем на „Монополи“.
9
Полетата в играта „Монополи“ носят имената на реални улици и места в Атлантик Сити, щата Ню Джърси, и отразяват пазара на имотите от 30-те години на XX век. Районът на крайбрежния булевард Бордуок е бил по-привлекателен, за разлика от Балтик Авеню, където цените на имотите са били по-ниски. — Б.ред.