Стана ми обидно за мисис Деуит. Ако да бъдеш лош означаваше да наричаш мисис Деуит „кучка“, то тогава без мен.
— Харесвам „Отело“ — неуверено казах аз.
— Прави се на умна, но не казва нищо смислено. Така както го преподава, е все едно дали става въпрос за мавъра или героя от „Чернокож като мен“10.
Рей беше интелигентен. Като прибавим, че беше индиец, пристигнал от Англия, в очите на хората от Нористаун той беше истински марсианец.
— Актьорът, който изпълняваше ролята му във филма, изглеждаше много тъпо с черния си грим — казах аз.
— Имаш предвид сър Лорънс Оливие.
Замълчахме. Чухме звънеца, който възвести края на часа на класния, а след пет минути и втория звънец, което означаваше, че трябва да сме на първия етаж за часа на мисис Деуит. С всяка изминала секунда усещах кожата си все по-гореща, а погледът на Рей се задържаше все по-дълго върху мен, оглеждайки тъмносиньото ми яке, жълто-зеления минижуп и подбраните в подходящ цвят чорапогащи „Данскин“. Обувките ми бяха в чантата. Бях с ботинки от изкуствена кожа, обточени по края и по шевовете с вече замърсени пухкави кожички. Ако знаех, че това ще бъде единствената любовна среща в моя живот, щях да се издокарам или поне да сложа на устните си още малко от ягодово банановия гланц за целувки.
Усещах как тялото на Рей се накланя към мен, при което скелето под краката ни се разскърца. Той е от Англия, мислех си аз. Устните му се приближиха към моите, скелето се заклати. Главата ми се замая и тъкмо щях да се потопя във вълните на първата си целувка, когато чухме някакъв шум и застинахме.
С Рей лежахме един до друг и гледахме лампите и жиците над главите си. Миг по-късно вратата към сцената се отвори. Влязоха мистър Питърфорд и мис Райън, учителката по изобразително изкуство. Разпознахме ги по гласовете им. С тях имаше още някой.
— Този път няма да прилагаме дисциплинарни мерки, но и това ще стане, ако продължаваш така — чухме да казва мистър Питърфорд. — Мис Райън, носите ли материалите?
— Да.
Преди да дойде в „Кенет“, мис Райън била преподавателка в католическо училище. Пое часовете по изобразително изкуство от две бивши хипита, които бяха уволнени, след като грънчарската пещ избухна. Сега в часовете й, вместо да правим безумни експерименти със стопен метал и глина, ден след ден рисувахме от натура дървени фигури в неестествени пози, които тя поставяше в началото на всеки час.
— Просто изпълнявах задачите, които ни поставяхте.
Беше Рут Конърс. Познах гласа й, Рей също. И тримата трябваше да бъдем при мисис Деуит за урока по английски.
— Не са ви възлагали такава задача — каза мистър Питърфорд.
Рей се пресегна и стисна ръката ми. Знаехме за какво става въпрос. В библиотеката от ръка на ръка се предаваше ксерокопие на една от рисунките на Рут. Накрая попадна в едно момче, което стоеше близо до каталозите, но библиотекарката я видя и му я взе.
— Ако не греша — обади се мис Райън, — на нашия анатомичен модел няма гърди.
Рисунката изобразяваше легнала по гръб жена с кръстосани крака. Но не беше дървената фигура, чиито крайници бяха свързани с куки, а съвсем истинска и било случайно или нарочно, очертаните с въглен очи й придаваха похотлив вид, от който някои от децата, видели рисунката, се смущаваха, а други изпадаха във възторг.
— Дървеният модел беше без нос и уста, но вие ни казахте да рисуваме лица — отвърна Рут.
Рей пак стисна ръката ми.
— Достатъчно, млада госпожице — каза мистър Питърфорд. — Очевидно Нелсън я е ксерокопирал заради позата.
— Аз какво съм виновна?
— Ако не я беше нарисувала, нямаше да има проблем.
— Значи аз съм виновна?
— Помисли си в какво положение поставяш училището и бъди така любезна да рисуваш това, което ви е наредила мис Райън, без да си позволяваш волности.
— И Леонардо да Винчи е рисувал трупове — измърмори тихо Рут.
— Разбра ли?
— Разбрах — отвърна Рут.
Вратата на сцената се отвори, после се затвори и малко по-късно с Рей чухме Рут да плаче. Устните му изрекоха безгласно „да си вървим“ и аз се преместих към края на скелето. Спуснах единия си крак надолу, търсейки опора.
Тази седмица Рей щеше да ме целуне в училищния коридор до моето шкафче. Това не стана на скелето, когато искаше да го направи. Единствената ни целувка сякаш беше случайна, красива като многоцветна дъга в локвичка бензин.
Слязох от скелето с гръб към Рут. Тя не помръдна и не се опита да се скрие, само ме гледаше, когато се обърнах с лице към нея. Седеше на един дървен сандък в дъното на сцената. От лявата и страна висяха стари завеси. Наблюдаваше ме как се приближавам към нея, но не избърса сълзите си.
10
„Чернокож като мен“ е документална книга на журналиста Джон Хауърд Грифин, публикувана през 1961 г. Грифин, който е бял мъж, провежда експеримент, като в продължение на шест седмици пътува с автобус през южните щати, представяйки се за цветнокож, за да изобличи расовата сегрегация. — Б.ред.