На църковната служба казаха много хубави неща за мен. Преподобният Стрик. Директорът Кейдън. Мисис Деуит. Но мама и татко мълчаха през цялото време. Самюъл беше стиснал ръката на Линдзи, но тя като че ли не забелязваше това. Седеше почти без да мигне. Бъкли беше облечен в официално костюмче, взето на заем от Нейт, който се беше сдобил с него за една сватба. Въртеше се през цялото време и не сваляше очи от баща ми. В този ден най-важното нещо направи баба Лин.
Докато всички изправени на крака пееха прощалния химн, тя се наведе към Линдзи й и прошепна:
— Погледни към вратата. Това е той.
Линдзи се обърна.
Точно зад Лен Фенърман, който сега беше в църквата и пееше заедно с останалите, стоеше един от съседите ни. Не беше облечен официално като другите, носеше топли подплатени панталони в цвят каки и дебела фланелена риза. Лицето му се стори познато на Линдзи. Очите им се срещнаха. След това тя припадна.
В суматохата Джордж Харви се промъкна между надгробните паметници на загиналите по време на Революцията и си отиде незабелязан.
Десета глава
Всяко лято в нашия щат се провеждаше четириседмична среща на надарените деца от седми до девети клас, целта, на която според мен беше да отидат сред природата, за да глътнат малко чист въздух и да обменят информация. Вместо фолклорни песни край лагерния огън се пееха оратории. В банята момичетата въздишаха по телосложението на Жак д’Амброаз12 и предния лоб на Джон Кенет Гълбрайт13.
Но дори вундеркиндите се деляха на касти. Спецовете по природни науки и математиката например, колкото и да бяха скучни, стояха на върха на пирамидата на талантите. След тях се нареждаха историците, които знаеха датите на раждането и смъртта на всяка историческа личност, за която може да се сети човек. Те минаваха покрай другите в лагера и си разменяха пароли като „1769–1821 г.“ или „1770–1831 г.“, които звучаха съвсем безсмислено на несведущите. Но когато Линдзи минаваше край тях, тя си отговаряше наум: „Наполеон“, „Хегел“.
Имаше и „магистри на тайните знания“. Те бяха трън в очите за повечето от надарените деца. Можеха да разглобят всеки двигател и да го сглобят отново, без да им са необходими схеми или инструкции. Теорията не ги интересуваше, бяха практици, водени от някакъв вътрешен усет. По принцип не се притесняваха особено за оценките си.
Самюъл беше един от тях. Негови кумири бяха физикът Ричард Файнман и собственият му брат Хал. Хал беше зарязал гимназията и отвори автосервиз близо до онази яма за отпадъци. Обслужваше всички, от рокерската банда на Ангелите на ада, до пенсионерите, които се возеха на скутери из паркингите на старческите домове. Хал пушеше като комин, живееше над гаража на родителите си и се развличаше с многобройните си приятелки в стаичката в дъното на автосервиза.
Когато хората го питаха кога най-сетне ще порасне, Хал отговаряше:
— Никога.
Насърчен от примера на брат си, когато учителите питаха Самюъл за бъдещите му планове, той отговаряше:
— Все още нямам. Аз съм едва на четиринайсет години.
Но Рут Конърс, вече почти на петнадесет, имаше планове. Тя често се затваряше в алуминиевата барака за инструменти зад къщата, заобиколена от дръжки за врати и всякаква железария, домъкната от баща й от предназначените за събаряне стари къщи, седеше в мрака и гледаше в една точка, докато я заболи главата. После се втурваше в къщата, минаваше бързо през всекидневната, където баща й четеше, затваряше се в стаята си и пишеше стихове, прекъсвайки от време на време, за да помисли: „Да бъдеш Сузи“, „След смъртта“, „На парчета“, „Сега съм до нея“. Едно от стихотворенията й беше любимо, гордееше се много с него и го взе със себе си на срещата на младите дарования. Толкова често беше разгъвала и сгъвала листа, на който беше написано, че той всеки момент можеше да се разпадне. Беше озаглавено „Отворената паст на гроба“.
13
Джон Кенет Гълбрайт (1908–2006 г.) — водещ американски икономист от канадски произход, професор в университетите „Харвард“ и „Принстън“. — Б.ред.