Звуците я върнаха към действителността. През две улици залая Холидей, кучето на Гилбъртови му отговори, а на горния етаж из стаята си трополеше Рей. За щастие гръмна музиката на „Джетро Тал“ и отново заглуши всичко.
С изключение на една-две цигари, които си позволяваше да изпуши тайно, за да не дава лош пример на сина си, Руана водеше здравословен живот. Мнозина от съседките й бяха впечатлени от добрата й форма и някои я питаха как го постига, но тя смяташе, че това е просто начин да заговорят саможивата чужденка. Но сега, заела позата сукхасана21 и дишайки бавно и дълбоко, тя не успя да се отпусне напълно. Тревожният страх какво ще прави, когато Рей възмъжее, а съпругът й се отдаде напълно на кариерата си, запълзя от вътрешната страна на стъпалата и нагоре по прасците, към коленете и продължи нагоре по бедрата към скута й.
На вратата се позвъни.
Руана се зарадва, че прекъснаха мислите й, макар че не обичаше изненадите, защото редът за нея беше равносилен на медитация. Стана бързо, взе шала, който беше метнала на гърба на един стол наблизо, завърза го около кръста си и под звуците на музиката, която кънтеше по стълбището, се отправи към вратата. За момент си помисли, че е някой съсед, дошъл да се оплаче от силната музика. Червеното трико и шалът около кръста й не бяха най-подходящото облекло за случая.
Но на стъпалата стоеше Рут с книжен плик в ръцете.
— Здравей — каза Руана. — Какво има?
— Идвам при Рей.
— Влизай.
Почти крещяха, за да надвият грохота на музиката, носеща се от горния етаж. Рут влезе в антрето.
— Качи се горе — извика Руана и посочи към стълбите.
Видях я как огледа Рут, облечена с широк гащеризон, поло и яке с качулка. „Като за начало — става“, каза си Руана наум.
Рут беше с майка си в магазина за хранителни стоки, когато видя свещите сред картонените чинии и пластмасовите вилици и лъжици. Сутринта в училище болезнено я осени мисълта каква дата е днес, но нищо от онова, което бе направила след това — лежа в леглото и чете „Под стъкления похлупак“22, помогна на майка си да почисти бараката (която баща й упорито наричаше работилница, докато за нея беше поетичен кът) и отиде на пазар — не беше достойно да отбележи годишнината от моята смърт, затова си беше наумила да направи нещо специално.
Когато видя свещите, веднага реши, че ще отиде в дома на Рей да му предложи да я придружи. Заради срещите им на игрището децата от училище ги смятаха за влюбени, въпреки че нищо в поведението им не потвърждаваше това. Рут можеше да рисува голи жени колкото си иска, да връзва на главата си тюрбани, да пише есета за Джанис Джоплин и на всеослушание да протестира срещу унизителното за жените бръснене на космите по краката и подмишниците, но в очите на съучениците си от „Феърфакс“ тя си оставаше странно момиче, видяно да се Ц-Е-Л-У-В-А с едно странно момче.
Никой не знаеше — а и те нямаха намерение да го разгласяват — че това беше един техен експеримент. Дотогава Рей се беше целувал само с мен, а Рут не го беше правила с никого, затова се договориха да се целунат, за да видят какво ще се получи.
— Нищо не почувствах — каза Рут после, докато лежаха върху кленовите листа под едно дърво зад учителския паркинг.
— Аз също — призна си Рей.
— Почувства ли нещо, когато целуна Сузи?
— Да.
— Какво?
— Че искам още. Онази нощ сънувах, че я целувам пак и се питах дали е така и с нея.
— А сексът?
— Не съм стигал дотам — каза Рей. — Сега се целувам с теб, обаче не е същото.
— Можем да продължим да опитваме — предложи Рут. — Аз съм навита, ако го пазиш в тайна.
— Мислех, че си падаш по момичета — каза Рей.
— Ще ти предложа нещо — каза Рут. — Ти ще си представяш, че съм Сузи, а аз ще се преструвам, че това е истина.
— Голяма откачалка си — отвърна Рей с усмивка.
— Не искаш, така ли? — подразни го Рут.
— Покажи ми пак рисунките си.
— Може да съм откачена — каза Рут, измъквайки от чантата скицника си, пълен с голи жени, които беше прерисувала от „Плейбой“, като беше намалила или увеличила някои части и беше добавила косми и бръчки там, където в списанието бяха туширани, — но поне не се възбуждам от рисунки на голи тела.
Рей танцуваше из стаята си, когато на вратата застана Рут. Той беше с очилата си, които сваляше в училище, защото баща му се беше бръкнал за най-евтините и груби рамки. Носеше торбести, покрити с петна джинси и тениската, с която беше спал, както предположи Рут.
22
Роман на американската писателка и поетеса Силвия Плат (1932–1963 г.), която се самоубива две седмици след публикуването му. Посмъртно става носител на наградата „Пулицър“ за поезия. — Б.ред.