Выбрать главу

В кабинета си по време на дългите нощи, след като мама замина, баща ми се опитваше да избяга от мислите си, като препрочиташе пасажи от писмата на Мери Чеснът24 до нейния съпруг от времето на Гражданската война. Искаше му се да се освободи от чувството за вина и напразните надежди, но това беше невъзможно. Само веднъж на лицето му се изписа подобие на усмивка.

„Ябълковият пай на Руана Сингх е прекрасен“, написа той в бележника си.

Един есенен следобед той се обади по телефона на баба Лин.

— Джек — каза баба ми. — Смятам да дойда да живея у вас.

Татко мълчеше, но се усещаше, че се колебае.

— Искам да бъда полезна на теб и децата. Няма смисъл да кукувам повече в този мавзолей сама.

— Лин, ние вече започнахме да свикваме с новия живот — измънка той.

Но все пак майката на Нейт не можеше да се грижи вечно за Бъкли. Минаха четири месеца, откакто мама беше заминала, и по всяка вероятност нямаше никога да се върне.

Баба ми не се предаваше. Виждах как се бори с изкушението да обърне последната глътка водка в чашата си.

— Няма да пия до… — тя се замисли дълбоко — … пет часа следобед. По дяволите, ще се откажа изобщо от пиенето, ако смяташ, че е необходимо.

— Даваш ли си сметка какво казваш?

Ясното съзнание за даденото обещание я прониза от ръката, с която държеше слушалката, до стъпалата й, обути в изрязани обувки с висок ток.

— Да, така мисля.

Едва след като затвори телефона, татко си зададе въпроса: „Къде ще я НАСТАНИМ?“

Но отговорът беше очевиден за всички.

През декември 1975 г. се навърши една година, откакто мистър Харви събра багажа си и изчезна от града. Оттогава никой не го беше виждал. По витрините на магазините бяха залепени листовки с неясното му изображение, но скоро лепенките изпопадаха и хартията се разкъса. Линдзи и Самюъл се разхождаха из квартала или висяха в автосервиза на Хал. Тя не избягваше да ходи в закусвалнята, където обикновено се събираха другите деца. Собственикът й беше човек, съблюдаващ закона и реда. Беше увеличил двойно портрета на Джордж Харви и го беше залепил на входната врата. С готовност разказваше на любопитните клиенти зловещите подробности — малко момиче, царевична нива, намерена лакетна кост.

Накрая Линдзи помоли Хал да я откара до полицейския участък. Искаше да разбере докъде са стигнали с разследването.

Двамата казаха довиждане на Самюъл, на когото Хал повери магазина, и потеглиха с колата в мокрия декемврийски сняг.

Като я видяха, полицаите се изненадаха от младостта и решимостта на Линдзи. Щом разбраха коя е, всеки гледаше да се измъкне. Беше само на петнадесет, но целенасочена и упорита. Гърдите й бяха като малки чашки, краката й бяха все още тромави, но приятно заоблени, а погледът на очите й, наподобяващи листенца на цвете, беше твърд като кремък.

Линдзи и Хал чакаха пред кабинета на началника, седнали на една дървена пейка в общото помещение, когато тя мерна в дъното нещо, което й се стори познато. Беше върху бюрото на детектив Фенърман и привличаше погледа поради цвета си. Мама наричаше този цвят „китайско червено“. Беше по-ярък от розата, цветът на класическите червила, който почти не се среща в природата. Мама се гордееше, че „китайското червено“ й отива и всеки път, когато си връзваше шал в този цвят, не пропускаше да отбележи, че дори баба Лин не би дръзнала да си го сложи.

— Хал — каза Линдзи. Всяко мускулче на тялото й се напрегна, докато гледаше предмета върху бюрото на Фенърман, който й се струваше все по-познат.

— Да?

— Виждаш ли онова червеното там?

— Да.

— Донеси ми го, моля те.

Хал я погледна въпросително и тя обясни:

— Мисля, че е на мама.

Хал стана, за да изпълни молбата й, но в това време Лен влезе в стаята през вратата зад пейката, на която седеше Линдзи. Той разбра накъде се е запътил Хал и потупа сестра ми по рамото. Двамата кръстосаха погледи.

— Какво прави шалът на майка ми у вас?

Детектив Фенърман се обърка.

— Сигурно го е забравила в колата ми.

Линдзи се изправи на крака и впи в него ясните си очи, без да трепне. Неудобният за него въпрос беше неминуем:

вернуться

24

Мери Чеснът (1823–1886 г.) — американска общественичка, която в дневника и писмата си описва събитията от периода на Гражданската война. — Б.ред.