След дипломирането на Линдзи и Самюъл, аз се присъединих към нея по време на една такава разходка. Когато Рут стигна Сентръл Парк, вече беше късен следобед, но наоколо все още имаше хора. По окосената трева бяха насядали двойки. Рут се загледа в тях. В слънчевия следобед пламтящият й поглед будеше безпокойство и когато младите хора го улавяха, затваряха очи или се извръщаха.
Обикаляше парка без посока. Имаше мрачни ъгли, видимо запечатали историята на насилие, извършено под клоните на дърветата, която тя би могла да документира, но предпочиташе местата, които се смятаха за безопасни. Хладната проблясваща повърхност на езерото с патиците, сгушено в оживения югоизточен край на парка, или спокойният изкуствен водоем, в който старците пускаха красиви, издялани от дървесна кора лодки.
Седна на една пейка край алеята, водеща към зоологическата градина, и се загледа в децата, играещи под зоркия поглед на бавачките си, и самотните мъже и жени, които четяха под сянката на дърветата или на слънце. Беше уморена от разходката си из града, но все пак извади дневника от чантата си. Отвори го на скута си и хвана писалката, като си даде вид, че размишлява. Рут беше разбрала, че е по-добре да изглежда, че си зает с нещо, когато наблюдаваш другите. Иначе имаше опасност да се приближи някой непознат мъж и да я заговори. Дневникът беше нейният най-близък, най-верен другар. На него доверяваше всичко.
От другата страна на алеята едно малко момиченце се отдалечи от одеялото, на което беше задрямала бавачката му. Запъти се към храстите, засадени край малко възвишение при оградата, която отделяше парка от Пето Авеню. Точно когато Рут се канеше да запише как съдбите на хората се преплитат и да предупреди бавачката, тя се събуди, като че ли усетила подръпването на някаква тънка, невидима за Рут нишка и строго нареди на момиченцето да се върне.
В такива моменти Рут си представяше всички малки момиченца, израснали и после остарели, в които бяха кодирани като шифър онези, които нямаха този късмет. Животът им по някакъв начин беше свързан със съдбата на всички момичета, станали жертва на убийство. В момента, когато бавачката прибра багажа си в чантата и сгъна одеялото, готова за следващото мероприятие от програмата за деня, пред очите на Рут изникна едно друго момиченце, което един ден беше влязло сред храсталака и не се беше върнало.
По дрехите му можеше да познае, че се е случило отдавна, но това беше всичко. Нямаше нищо друго — нито бавачка, нито майка, нямаше представа дали е било нощ или ден. Единственото, което видя, беше изчезналото момиченце.
Останах при Рут. Дневникът й беше отворен и тя записа: „Време — неизвестно. Момиченце се отправя към храстите в С. П. Бяла елегантна дантелена якичка.“ Затвори дневника и го пъхна в чантата си. Наблизо имаше едно място, което й действаше успокоително. Къщичката на пингвините в зоологическата градина.
Прекарахме следобеда там заедно. Облечена в черно, Рут седеше на пейката пред стъклената стена на волиерата29, в полумрака се белееха само лицето и ръцете й. Пингвините се поклащаха, крякаха и се гмуркаха във водата. Преди да се плъзнат от скалите, тези симпатични птици изглеждат дебелички и непохватни в черните си фракове, но във водата те са пъргави и издръжливи плувци. Децата крещяха от възторг, притиснали лица към стъклената преграда. Радостните им викове ехтяха и й помагаха да заглуши онези, другите писъци.
Една събота брат ми се събуди както винаги рано. Беше в седми клас, носеше си обяд в училище и участваше в дискусионния клуб, но подобно на Рут в часовете по физкултура беше винаги последен или предпоследен. Не беше спортен тип като Линдзи. Движеше се „с достойнство“, както казваше баба Лин. Любимата му учителка всъщност не беше учителка, а училищната библиотекарка, висока, крехка жена с твърда и остра коса, която пиеше чай от термоса си и разказваше за Англия, където беше живяла на младини. Под нейно влияние в продължение на няколко месеца Бъкли говореше с английски акцент и проявяваше повишен интерес, когато сестра ми гледаше постановките на британски пиеси по телевизията.
Същата година той попита баща ми дали да се заеме с градината, която преди поддържаше мама, и татко му отвърна: „Разбира се, Бък, всеки със своята лудост.“
29
Оградено пространство за отглеждане на дребни животни и птици в зоологическите градини и природните паркове. — Б.ред.