И наистина. Брат ми беше обзет от необикновена, безумна мания. Когато не можеше да заспи през нощта, разглеждаше старите каталози на компанията „Бърпи“30 и изчиташе от кора до кора книгите по градинарство, взети от библиотеката в училище. Баба ми го посъветва да засее лехи с магданоз и босилек, а Хал беше предложил „някои наистина полезни растения“ — патладжани, пъпеши, краставици, моркови и боб. Бъкли послуша и двамата и засади всичко на едно място.
Не му харесваше прочетеното в книгите. Не виждаше причина да отделя цветята от доматите и подправките. Постепенно прекопа и засади цялата градина, като всеки ден молеше татко да му носи семена и ходеше в супермаркета с баба Лин, където отплатата за мъкненето на пълните торби беше някое малко цъфтящо растение от оранжерията. Сега чакаше да пораснат доматите му, сините маргаритки, петуниите, теменугите и салвията. Превърна крепостта си в барака за инструментите и другите неща, необходими за градината.
Но баба се подготвяше за момента, когато Бъкли щеше да разбере, че те не могат да растат заедно, че някои семена изобщо няма да покълнат, че тъничките, покрити с власинки ластари на краставичките могат внезапно да спрат да растат, притискани от морковите и картофите, че магданозът може да се загуби сред по-устойчивите, неконтролируеми плевели и че бръмбарите, които подскачат наоколо, могат да унищожат нежните цветя. Но чакаше търпеливо. Не смяташе, че може да го убеди с приказки. Приказките не вършеха работа. На седемдесет години вече знаеше, че само времето може да промени някого.
Бъкли беше помъкнал един кашон с дрехи от мазето към кухнята, когато татко слезе долу за кафето си.
— Какво носиш, земеделецо? — попита татко. Сутрин винаги беше в добро настроение.
— Приготвям колчета, за да вържа доматите — отговори брат ми.
— Поникнали ли са вече?
Татко беше бос, облечен в синия си хавлиен халат. Беше си налял кафе от кафеварката, която баба Лин зареждаше всяка сутрин, и отпиваше от чашата си, докато разговаряше със сина си.
— Ходих да ги видя тази сутрин — каза брат ми със светнало лице. — Разперили са листа като отворена длан.
Застанал до плота, татко тъкмо преразказваше разговора им за доматите на баба Лин, когато видя през задния прозорец какво е извадил Бъкли от кашона. Бяха моите дрехи, които някога Линдзи беше прегледала, за да види дали ще може да носи някои от тях. Когато се нанесе в моята стая, баба ги прибра в кашона без много шум, докато татко беше на работа. Сложи малко етикетче с надпис „Не Изхвърляй“ и ги свали в мазето.
Баща ми остави кафето си на плота. Мина през остъклената веранда и продължи нататък, като повика Бъкли.
— Какво има, татко? — Беше разтревожен от тона му.
— Тези дрехи са на Сузи — каза татко спокойно, когато стигна до него.
Бъкли погледна към роклята ми от тъмно каре, която държеше в ръката си.
Татко пристъпи към него, взе роклята и събра останалите дрехи, които Бъкли беше изсипал върху тревата. Обърна се мълчаливо и тръгна задъхан към къщата, притиснал дрехите към гърдите си, а от него сякаш хвърчаха искри.
Само аз видях цветовете. Близо до ушите на Бъкли, по скулите и брадичката му имаше оранжево-червени петна.
— Защо да не ги използвам? — попита той.
Все едно някой удари татко с юмрук в гърба.
— Защо да не ги използвам за връзване на доматите?
Татко се извърна. Видя сина си, застанал сред лехите с влажна, рохкава пръст, от която се подаваха мънички стръкчета.
— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?
— Трябва да направиш избор. Така не е честно — каза брат ми.
— Бък? — Татко продължаваше да притиска дрехите ми към гърдите си.
Видях, че лицето на Бъкли пламна. Зад него беше живият плет от слънчевожълт златник, избуял двойно по-високо след моята смърт.
— Бащата на Кийша умря, но тя се държи нормално!
— Кийша съученичка ли ти е?
— Да!
Татко замръзна на мястото си. Усещаше росата по глезените и босите си крака, усещаше земята под тях, студена и влажна, предлагаща неизмерими възможности.
— Съжалявам. Кога е станало това?
— Не е там работата, татко! Ти не разбираш. — Бъкли се завъртя на пети и започна да тъпче с крак стръкчетата на доматите.
— Бък, престани! — извика татко.
Брат ми се обърна.
— Нищо не разбираш, татко!