Пърси Биш Шели
Ода на свободата (откъси)
Все още твойто знаме, Свобода,
макар разкъсано, се вее
и като гръмотевица
срещу вятъра плющи.
1
Над племе прославено пак прокънтя
на всички народи любимият гръм: над Испания
от крепост във крепост, от сърце във сърце прелетя
Свободата и мигом разпръсна примамни сияния
от огън в небето. Почудата своя надвила,
душата ми в миг се понесе
с крилата на волната песен,
тъй както орелът високо се вие, надвесен
над плячка, каквато той често ловил е.
Но ето: от своите чертози в небето довея
вихрушка всевечния дух и ми сграбчи душата
и зърнах, тъй както под кораб се пени водата,
живия пламък, що свързва безкрая, да грее.
Тогава глас чух отвъд да говори:
думите негови тук ще повторя.
2
Слънцето първо, след него луната израсна.
Звездите пламтящи от бездната тъмна тогава
се втурнаха в свода небесен. Земята прекрасна,
туй островче в вечната шир, неусетно заплава,
над въздуха, който я носи спокойно.
Но тая вселена, безмерно богата,
бе хаос, отвърната и прокълната,
че тебе те нямаше тук: множеше се леко злината;
Зверове появиха се разни, животни безбройни;
небесните птици, гадините водни, влечуги;
войната закон бе сред тях — в отчаяние,
без милост се биеха всички едни срещу други.
Простенваше майката тяхна пред толкоз страдания.
Все звяр срещу звяр; вечно червеят червей ядеше,
а човекът — човек. Във сърцата им ад се таеше.
3
Растеше и царят на всички, човешкият род,
в безброй поколения по таз светла земя.
Но живееха те под студения, каменен свод
на храмове мрачни, дворци и затвори — в тъма,
като вълци планински — в назъбените пещери.
Човеците, диви, във страх,
жестоки, без радост и смях
се лутаха: тебе те нямаше още сред тях.
Като облак зловещ тиранията грозно тежеше
над всичко, ведно със сестра си — напаст най-зла,
която, обаяни, роби безбройни държеше.
Жреци и деспоти, под нейните тъмни крила,
с зловонни, зацапани в кръв и във злато души,
преграждаха хитро отвсякъде още простора
пред стадата от смаяни, благоговеещи хора.
4
На Гърция сушата сънна сред върхове бели,
сред острови сини, вълни и потоци лечебни,
сияеха всички, небето как гледа видели,
със блага усмивка към тях. Пещерите вълшебни
откликваха думи на смътна поличба.
Растяха на воля в полята
маслини, лози и житата,
несвикнали още на сърповете и ралата.
Като разцъфнали нежни цветя под морето;
като настояще, забулило утрешен ден;
като мисъл човешка, неясна в ума на детето,
прекрасни, безсмъртни видения, от мрамор студен
не бяха изваяни още; нашепват устата
най-първите песни; а мъдрите вече копнеят
за теб, Свобода. И ето, тогаз над Егея
5
яви се Атина; фантазията само създава
тъй град, със сребристи стени и кули червени,
от зъбести облаци и се подиграва
с дворците най-пищни, от земни царе изградени
Град, стъпил върху океана, забит в небесата!
Под него там вихри живеят
и край вратите му греят,
когато ги галят на слънце крилата …
Божествена гледка! Но с своите колони, тогава
Атина блестеше, от сън по-прекрасна дори
— на човешката воля творба величава.
Че ти появи се и с чудно умение покри
с мраморни фигури — образите на безсмъртни,
хълмът, где пръв път на трон ти седеше;
хълм, който сетен оракул ти беше.
6
И сега дори, образът негов, тъй както тогава
във водите летящи на времето впит,
трепти неспокойно и се отразява;
той никога няма да бъде изтрит!
Гърмят гласовете на твоите мъдреци и поети
на миналото в пещерите
със трясък, що буди душите;
религии мигат, тирани си тулят ушите.
Звуци крилати на радост, любов, е обаяние,
които над всяка надежда са се извисили
и разкъсват воала на време и на разстояние!
Един океан реките дарява със сили;
едно слънце свети в небето; един дух огромен
хаоса вечно със бодрост, с любов обновява.
Атина тъй е твоята радост земята дарява.
11
Нетърпеливи години, жадни за теб часове,
всички се трупаха, сякаш навръх планината.
Те заглушаваха тъмните си страхове
и надеждите светли; безкраен рояк в мрачината —
зовяха те теб, Свобода! Жалостта им тъй бързо
във ярост нарасна; смутена,
Смъртта ги в гроба погледна:
към нея Скръбта, изумена, за помощ простена!
И ето че ти, като слънце в небесния свод,
с величав ореол окръжена, пристигна тогава.
Като сянка врага си подгони от народ във народ.
И сякаш отвъд океана навъсен изригна
в потайна среднощ неочакван и пламенен ден.
Човеците трепнаха в радост пред тия лъчи,
които искряха във твоите незнайни очи.
~ 1 ~