В ответ получи уверения, че въпросът ще бъде уреден, след което бе потвърдено и общото задоволство от тази среща.
Няма те веч сред смъртните: О’Дигнъм, син на нашето утро. А как леко тичаше сред орловата папрат: Патрик Лъчистото чело. Плачи, Банба, развилней своя вятър, вий и вихрувай. О, океане, вдигни, пришпори си вълните.
— Ей го пак — обади се гражданинът, — стои и зяпа.
— Кой, бе? — питам аз.
— Блум, бе — казва той. — От десет минути стои като на пост и патрулира отвън.
О, мамка му, наистина физиономията му ту наднича, ту изчезва.
Малкият Алф беше като в шок. Повтаря, че не можел да повярва.
— Иисусе Христе! — вика. — Мога да се закълна, че беше той.
А Боб Доран, с килната на тила си шапка, който, пийне ли, се превръща във фиркано перекенде, се провикна:
— А кой е казал, че Христос е готин?
— Моля! — озъби му се Алф.
— Е, може ли да е готин един Христос — продължи Боб Доран, — дето ще ни отнеме на нас клетия и най-добър Уили Дигнъм, а?
— Я стига! — отвърна му Алф в опит да отмине темата. — Поне ядовете му свършиха.
Ала Боб Доран не млъква.
— Казвам ти, копеле е, щом е посегнал да ни отнеме клетия и най-добричък Уили Дигнъм.
Тери се приближи и го потупа успокоително, колкото да млъкне, каза му, че не иска да чува такива приказки в едно почтено и лицензирано заведение. При което Боб Доран се разциври още по-неутешимо за Пади Дигнъм, не можеше да преглътне липсата му.
— Най-хубавият човек — вика и се сополиви, — най-чистият човек като характер.
Сълзи напират в твоите очи. И продължава само глупости да дрънка. По-добре да се прибере вкъщи при малката си кучка, при сомнамбулката, за която се ожени за Муни, дъщерята на заместник-шерифа. Майка й я пържеше в една стая на улица Хардуик, където тя непрекъснато се шляела нагоре-надолу по стълбищните площадки, така ми каза Бантъм Лайънс, и току цъфне в два през нощта както майка я е родила, да си излага голотиите на показ, леснодостъпна за всякакви клиенти — и знатни любимци, и простосмъртни лекета.
— Най-благородният, най-истинският — продължи той. — И вече го няма, бедния ми любим Уили Дигнъм, бедния ми любим Уили Дигнъм.
Потънал в печал, с натежало сърце продължи да оплаква загубата на това слънчице небесно.
Старият пес Гариоуен се разръмжа отново, този път срещу Блум, който колебливо се вмъкваше през вратата и гледаше на чорчик.
— Хайде, влизай, няма да те изяде — извика му гражданинът.
Блум влезе, без да откъсва рибешките си очи от звяра, после попита Тери дали Мартин Кънингам се е мярвал насам.
— О, Иисусе, мъко моя! — провикна се Джо, докато изчиташе едно от писмата. — Чуйте това, само го чуйте!