Гърти Макдауъл сведе поглед и се изчерви. Как е възможно, никак не подобава на една дама да говори такива неща на глас, Сиси би трябвало да се засрами и тя пак пламна в тъмнорозово, а Еди Бродман додаде, че господинът отсреща сигурно я е чул. Но Сис не даваше пет пари за това.
— Нека чува колкото си ще! — фръцна се тя, отметна глава назад и дръзко вирна нос. — Мога начаса да му го повторя, ако му е интересно.
Тая лудетина Сис с нейната ситно къдрава като стружки коса. Само като я погледне човек, и прихва да се смее. Например, когато те пита, искате ли моля ви се, китайски чай с младко от сланини, или като запарва чая, а мъжете зяпат като невидели боядисаните й с червено мастило нокти, как да не се пръснеш от смях, или пък когато иска да отиде до едното място, винаги заявява на всеослушание, че трябва да направи една кратка визита на любезност до госпожица Пишпиш. Това представляваше нейното красно Сисиречие. О, как да забрави човек оная вечер, когато бе облякла костюма на баща си, нахлупила шапката му, беше си нарисувала мустаци с обгорена коркова тапа и тръгна по улица Тритънвил с цигара в уста? Някой не дотича да й съмайтапничи, но на нея не й пукаше, защото носеше най-смелото и честно сърце, което някога е туптяло в женска гръд. При нея нямаше нищо скрито-покрито, беше твърде чаровна, за да бъде и благоразумна.
Ето че във въздуха се разля песента на многогласов хор и тържествените звуци на органа. Това беше молитвата на мъжкото дружество за въздържание, която се ръководеше от мисионера, преподобния Джон Хюс от Обществото на Иисус, молитвени броеници, проповеди и благословение на Божественото тайнство. Събираха се без оглед на социални различия и класи (и гледката беше много поучителна) в същата тази скромна църквица край морето, след бурите на този смазващ ги свят, коленичеха пред Непорочното зачатие, редяха литании в чест на Пресветата Дева от Лорето, умоляваха я да се застъпи за тях, с едно и също словно богатство, Пресвета Дево, най-дева от девиците, най-свята от светиците. Колко тъжно и томително звучеше тази молитва в ушите на клетата Гърти! Ако баща й бе успял да се изтръгне от лапите на демона алкохол, като даде църковен обет или поне като взима от онези прахчета, за които в Парсънс Уикли пишеше, че лекуват тоя порочен навик, сега може би щеше да се вози в карета и нямаше да има равна на нея. Колко пъти си го бе повтаряла, когато, потънала в мрачни предчувствия, седеше край гаснещата жар на огъня в камината, без да светне лампата, защото мразеше двойна светлина, или пък когато с часове стоеше мечтателно загледана през прозореца в дъжда, който почукваше върху ръждясалата кофа отвън и мислеше ли, мислеше. Но тази противна течност на покварата, която бе съсипала толкова много домове и съдби, бе хвърлила дългата си сянка и над нейното детство. Не, не, тя дори го бе виждала в родния си дом, как собственият й баща, жертва на превъзбудата от опиянителния алкохол и изпаднал в пълна самозабрава, го върши, защото ако имаше нещо, което Гърти да знае със сигурност, то бе, че човек, който посяга на жена, освен за да я погали нежно, е долен мерзавец и заслужава да бъде дамгосан с прозвището най-презрян от презрените.
Гласовете продължаваха да редят молитви на смирението пред Девата Всемогъща, пред Девата Всеопрощаваща. А Гърти, потънала в размисъл, ни виждаше, ни чуваше своите дружки, нито близнаците, залисани в момчешките си лудории, нито господина ей там откъм страната на Сандимаунт Грийн, за когото Сиси Кафри твърдеше, че често го виждала да се разхожда по брега. И въпреки че този господин никога не беше пиян, тя пак не би го искала за свой баща, защото беше твърде стар или поне така изглеждаше, но и заради лицето му (досущ като на доктор Фел) и заради червения му, пъпчив нос и жълтеникави мустаци, леко побелели точно под носа. Клетият папа! При всичките му кусури, тя още го обичаше, особено когато запее Кажи ми, Мери, как да те ухажвам или Моята любима в колибката ми край Роучел, и как двамата си приготвяха за вечеря салата от миди и маруля и я заливаха със салатен сос Лейзънби и после той изпяваше Луната изгря заедно с господин Дигнъм, дето умря ненадейно от удар и го погребаха, царство му небесно. Беше рожденият ден на майка й и Чарли си бе у дома, беше се прибрал за ваканцията, и Том също, и господин Дигнъм, и неговата госпожа, и Патси и Фреди Дигнъм и всички се курдисаха за обща снимка. Кой да си помисли тогава, че краят му е толкова близо. Сега вече почиваше в мир. И тогава майка й взе да му натяква, че това трябва да му е за урок до края на дните му, а той дори не успя да отиде на погребението, заради подаграта, а пък самата тя трябваше да ходи до града да му взима писмата и корковите мостри на Кейтсби от кантората, художествено стилизираните образци, достойни за обзавеждане и на дворец, които се славят с екстра качество и никакво износване, и винаги греят като пъстра, лъчезарна усмивка в дома ви.