— Това иде да покаже същото, за което говоря и аз — сподели той задушевно със Стивън. — И ако не греша, тя също имаше нещо испанско в кръвта си.
— Дъщерята на краля испански — отвърна му Стивън, като смотолеви нещо смътно за сбогом и довиждане дами испански с глави от луковици царски, нас чака ни пристан Мъртвец, Рамхед и Сицилия на левги безчет…
— Така ли? — възкликна Блум изненадано, без всъщност да е и най-малко удивен. — Тая клюка не ми беше известна. Нищо чудно, особено след като и там е живяла. Така значи, Испания.
Като внимаваше да не издърпа книгата от джоба си, Сладостите на, която мигом му напомни за другата, от библиотеката на улица Кейпъл, която беше пресрочил, той извади портфейла си, бързо прерови съдържанието му и най-накрая…
— Смяташ ли — рече и замислено подбра една овехтяла снимка и я сложи върху масата, — че това може да се нарече испански тип?
Стивън, към когото очевидно бе отправен въпросът, погледна снимката, на която се виждаше едра жена с открито демонстрирани пищни прелести, в разцвета на женствеността си, във вечерна рокля с доста дълбоко деколте, което без предразсъдъци и най-великодушно излагаше на показ пазвата й, давайки повече от бегла представа за гърдите, устните й — леко разтворени, под тях — съвършени зъби, която стоеше в позата на подчертана помпозност до едно пиано, върху чиято стойка се виждаха нотите на В стария Мадрид, балада, неперетенциозна мелодия, която по онова време беше на мода. Нейните (на дамата) очи, тъмни и големи, гледаха Стивън, сякаш а-ха ще се усмихнат на нещо прелестно. Лафайет от улица Уестморланд, най-добрият дъблински фотограф-художник, беше човекът, измайсторил това естетически издържано произведение.