— Не бях аз бе, сър. Оня големият ме блъсна вътре.
— Изхвърли го навън и затвори вратата! — заповяда редакторът. — Цял ураган изви.
Ленехан взе да събира страниците от земята, като с голямо пъшкане се наведе два пъти.
— Нали чакаме извънредното издание за надбягванията бе, сър — измрънка вестникарчето. — Казвам ти бе, сър, Пат Фаръл ме блъсна вътре, не бях аз.
И посочи към двете лица, които в този момент надничаха предпазливо през прозореца.
— Ето, оня бе, сър.
— Марш навън! — изръмжа му професор Макхю.
Избута момчето и затръшна вратата след него.
Джей Джей О’Молой пак заотгръща шумно страниците на вестникарското течение, като мърмореше под нос, явно търсеше нещо, но не го намираше:
— Продължението е на шеста страница, четвърта колона.
— Да… Тук е Ивнинг Телеграф — господин Блум се обаждаше от вътрешния офис. — Шефът там ли е…? Да, Телеграф… Къде по-точно?… А-ха! Кои аукционни зали?… Аха! Разбирам… Добре. Ще го хвана там.
Тъкмо затвори и телефонът пак иззвъня. Реши да побърза и ето че се блъсна в Ленехан, който в това време се бореше с вторите страници.
— Пардон, мосю — извини се Ленехан, като го сграбчи за миг и направи гримаса.
— Вината е моя — отвърна му господин Блум, притеснен от хватката му. — Наранихте ли се? Ужасно бързам, затова.
— О, колената ми! — изрева Ленехан.
Направи смешна гримаса, изохка и разтърка коляното си.
— От натрупаните лета Господни е.
— Съжалявам — извини му се господин Блум.
Отиде до вратата, задържа я открехната и спря. Джей Джей О’Молой шляпна ядно тежките страници и ги затвори окончателно. Два пискливи гласа и една устна хармоника проехтяха в пустия коридор, бяха на вестникарчетата, клекнали отвън на стъпалата:
— Ще отскоча за малко до Бачълър Уок — каза господин Блум, — във връзка с онази реклама на Кийс. Трябва да го уредя тоя въпрос, няма как. Казаха ми, че е ей тук, в аукциона на Дилън.
За миг изгледа лицата им, направи го някак смутено. Редакторът, който стоеше облакътен на полицата над камината, едва подпрял оклюмалата си глава, изведнъж изпъна ръката си напред в пълна дължина.
— Върви, махни се ти! — изрева. — Светът голям пред теб лежи!
— Ще се върна за нула време — отвърна му господин Блум и побърза да се омете.
Джей Джей О’Молой взе листовете от ръцете на Ленехан и трескаво ги заизчита, като нежно ги оставяше един по един без коментар.
— Ще пипне рекламката — обади се професорът, зазяпан през очилата си с черни рамки. Помежду ребрата на транспаранта зърна нещо. — Виж ги тия хлапетии какво се маймунджилосват подире му.
— Нима има нещо за зяпане? Къде? — ококори се Ленехан и изтича до прозореца.
Надзъртайки между ребрата на транспаранта, и двамата се ухилиха на подрипващите хлапета, подредени в индийска нишка подир господин Блум. Последното подигравателно развяваше хвърчило с няколко бели фльонги, навързани по дължината му, което бе закачило отзад на дупето си и се фръцкаше колкото можеше.
— Само погледни онова гаменче зад него как се кълчи — рече Ленехан, — направо да се пръснеш от смях. О, издутите ми от кикот ребра се пропукват! Как умело имитират плоските му кьопави крака и начина, по който върви. Малки хитреци, ти казвам. Големи майтапчии.
И той се завъртя в карикатурна мазурка, плъзна се с танцови стъпки, прекоси стаята, мина покрай камината и се озова пред Джей Джей О’Молой, който напъха спортните страници в отворените му обятия.
— Какво става? — сепна се Майлс Крофорд. — Къде са другите двама?
— Кои? — обърна се към тях професорът. — Тръгнаха към Овала да пийнат по нещо. Пади Хупър бил там с Джак Хол. Пристигнали снощи.
— А ние какво чакаме? — подкани ги Майлс Крофорд. — Къде ми е шапката?
Докато влизаше в задната стаичка с поклащаща се походка, разтвори шлица на сакото си отзад, фръцна се и раздрънча ключовете в задния си джоб. Дрънченето им озвучи помещението още веднъж, когато връзката се чукна в дървото, докато заключваше чекмеджето на бюрото си.