Две мухи се са заглавили между стъклата, ожужават прозореца.
Отпи от искрящото вино, изплакна си небцето, глътна го. Пресите за грозде в Бургундия мачкат зърната, набъбнали от слънчева топлина. Като таен допир е, разказва ти спомени. И омекналите му от виното сетива си спомниха. Скрити във високата папрат на хълма Хаут. Под нас заливът със съненото небе. Никакъв звук. Небето. Заливът аленееше към Лъвова могила. Зеленееше при Дръмлек. А към Сътън беше жълто-зеленикав. Полетата на подморието, разчертани от тъмнеещи водорасли, сякаш погребани градове. Косата й разпиляна върху сгънатото ми на възглавница сако, щипалките в ниския шубрак, ръката ми под нейния тил, ще ме отхвърли ли? О, чудо! Хладна и мека от благовонни масла, ръката й ме докосна, погали: впитите й в мен очи не се извърнаха. Останал без дъх лежах върху нея, пълните й устни напълно отворени, целунах я в устата. Ммм! Лекичко ми прехвърли в устата хапка от кейка с ким — топла и сдъвкана. Сладникавата каша, която устата й бе сдъвкала със сладко-кисела слюнка. Сладост: изядох я с радост. Младостта на живота, устните й се начупиха. Меки, топли, лепкави, твърди като желе. Очите й — цветя, вземи ме, молеха те. Отнякъде се търкулнаха камъчета. Тя не помръдна. Коза. Наоколо никой. Високо, високо към върха Бен на хълма Хаут сред рододендроните припкаше коза, катереше се със сигурни копита и цвъкаше барабонки. Скрита във високата папрат, тя се изсмя в топлите ми обятия. Не издържах, притиснах я под себе си, целувах я; очите й, устните й, изпънатата й шия, пулсиращата гръд, женските й гърди, дантелата на блузата й едва ги удържаше, едрите й, подути и навирени от желание зърна. Пъхнах й горещия си език. Тя ме целуна. Бях целунат. Цялата копнееше да ми се отдаде, разроши косата ми. Целуна ме, тя ме целуна.