Но и тези малцина изследователи откриха, че Вселената около тях е по-странна, отколкото си мислеха. Чувствителните очи, които бяха развили в сумрачните океански дълбини, все още им служеха добре; те виждаха звездите и другите тела, движещи се в небето им. Бяха започнали да поставят основите на астрономията, а някои дръзновени мислители бяха дори обобщили идеята, че с огромния свят на Европа творението не свършва.
Много скоро след като излязоха от океана по време на експлозивно-бързата еволюция, наложена им от топенето на леда, те разбраха, че предметите в небето се разделят на три основни части. Най-важното, разбира се, бе Слънцето. Някои легенди — макар че малцина ги вземаха насериозно — твърдяха, че то не винаги е било там, а че се е появило внезапно, предизвестено от кратък период на катаклизми и промени, когато голяма част от изобилния животински свят е бил унищожен. Ако това бе истина, цената на благините, които струяха от малкия неизтощим източник на енергия, висящ неподвижно в небето, бе малка.
Може би Студеното Слънце бе негов далечен брат, изгонен заради извършено престъпление — и осъден завинаги да се движи по небесния свод. То не бе от значение, освен за онези европеанци, които непрекъснато задаваха въпроси за неща, приемани от всички разумни хора за даденост.
И все пак трябваше да се признае, че именно те бяха направили някои интересни открития по време на екскурзиите си в тъмнината на Обратната Страна. Те твърдяха — макар да бе трудно за вярване, — че цялото небе било осеяно с безбройни множества от малки светлинки, по-малки и по-мъждиви дори от Студеното Слънце. Яркостта им била различна; и макар да изгрявали и залязвали, винаги заемали едно и също място.
На техния фон имало три обекта, които наистина се движели, очевидно подчинявайки се на сложни закони, които никой не бил в състояние да проумее. За разлика от всички останали небесни тела те били много големи — макар че и формата, и размерите им непрекъснато се променяли. Понякога ставали дискове, друг път полукръгове, а често се превръщали в тънки полумесеци. По всичко личало, че са по-близо от останалите тела във Вселената, тъй като по повърхността им се забелязвали многобройни сложни и непрекъснато променящи се подробности.
Най-после бе приета Теорията, че наистина са други светове, макар че никой, с изключение на няколко фанатици, не вярваше, че биха могли да бъдат нещо тъй голямо или толкова важно като например Европа. Едното се намирало близо до Слънцето и винаги се вълнувало. Откъм тъмната му половина се виждали отблясъците на огромни пламъци — явление, което все още не може да се проумее от населяващите Европа, тъй като в нейната атмосфера все още липсва кислород. Понякога огромни експлозии изхвърлят облаци дребни частици; ако кълбото, намиращо се до слънцето, е наистина свят, сигурно е твърде неприятно място за живеене. Вероятно по-лошо дори от неосветената половина на Европа.
Двете външни и по-отдалечени сфери изглеждат много по-спокойни места, макар че в някои отношения те са много по-тайнствени. Когато тъмнината покрие повърхността им, по тях също се появява светлина, но твърде различна от бързо променящите се пламъци, изригващи от неспокойния външен свят. Те пламтят с почти непроменлива яркост и са съсредоточени в няколко необширни части — макар че с всяко поколение тези части растат и се умножават.
Ала най-странни от всички са светлините, ярки като малки слънца, които често могат да се наблюдават как се движат през тъмнината между другите светове. Веднъж, като си припомниха биолуминисценцията на собствените им морета, някои от жителите на Европа си помислиха, че светлините могат наистина да принадлежат на живи същества; ала интензитетът им правеше предположението почти невероятно. Въпреки това все повече и повече мислители вярват, че тези светлини — неподвижните, както и движещите се слънца — трябва да са някаква странна форма на живот.
Съществува един много силен аргумент против това твърдение. Ако са живи същества, защо никога не идват на Европа?
И все пак съществуват легенди. Преди хиляди поколения, скоро след като завоювали сушата, казват, че някои от светлините много са се приближили — но те винаги избухвали в небето — експлозии, които карали Слънцето да избледнява. И колко странно — на сушата имаше твърди метали; някои от тях са обожествявани и досега.
Но нищо не е тъй свято както огромния черен монолит, който стои на границата на вечния ден с едната си страна завинаги обърнат към неподвижното Слънце, а с другата — към земята на нощта. Десет пъти по-висок от най-високия европеанец — дори когато протегне филизите си до максимум, — той представлява символ на тайнствеността и недостъпността. Защото никога не е бил докосван; може да бъде само обожаван отдалече. Около него се простира Пръстена на Силата, който отхвърля всеки, опитал се да се приближи.