Въпреки размерите и новостите, от които дъхът ти можеше да секне, биосферата на Юпитер бе студен свят, свят на мъгла и ледена пяна, свят на нежна и фина материя, на тънки тъкани, изтъкани от продължителния снеговалеж на петропродукти, образувани от светкавиците в по-горните слоеве на атмосферата. Малко бяха формированията с по-голяма гъстота от тази на сапунената пяна; най-ужасните хищници можеха да бъдат разкъсани на парчета дори от найслабите земни месоядни.
Също като Европа, ала в много по-голям мащаб, Юпитер представляваше cul-de-sac3 в еволюцията. Тук никога нямаше да се появи съзнателен живот; дори да се появеше, щеше да бъде обречен на осакатено съществуване. Би могло да се породи чисто разтваряне във въздуха, но в среда, където огънят бе невъзможен, а твърди вещества почти не съществуваха, то нямаше да достигне дори Каменната ера.
Сега, докато се скиташе над центъра на един юпитеров циклон, огромен колкото Африка, той отново осъзна присъствието, което го контролираше. Мозъкът му се изпълваше с чужди настроения, с чужди усещания, макар да не можеше да различи някакви определени идеи и мисли. Сякаш слушаше зад затворена врата някакъв спор, и то на език, който не разбираше. Ала приглушените звуци му носеха разочарование, след това несигурност, после внезапна решимост — макар да не можеше да каже с каква цел. Той отново се почувства като домашно животинче, способно да сподели променящите се настроения на господаря си, ала не и да ги разбере.
После невидимо течение го повлече надолу към сърцето на Юпитер. Той се спускаше през облаците под равнището, където всяка форма на живот бе възможна.
Скоро и последните лъчи от слабото и далечно Слънце не бяха в състояние да го докоснат. Налягането и температурата плавно се покачваха; не след дълго температурата достигна стойности над точката на кипене, а той бързо премина през пласт свръхгореща пара. Юпитер приличаше на глава лук; той го обелваше пласт след пласт, макар да бе изминал само малка част от разстоянието до сърцевината му.
Под парата вреше магьосническа гозба от петропродукти — достатъчна, за да снабди с енергия за милиони години напред всички двигатели с вътрешно горене, построени от човечеството. Тя ставаше все по-гъста и по-гъста; после, съвсем внезапно, пластът пара се прекъсна само на няколко километра.
Следващият пласт бе по-тежък от която и да е скала на Земята, макар да бе все още в течно състояние, и се състоеше от силиконови и въглеродни съединения, толкова сложни, че биха отнели цели поколения труд на земните химици. Пластовете бяха широки хиляди километри, но тъй като температурата се повишаваше със стотици, а после с хиляди градуси, съставът на отделните пластове ставаше все по-прост и по-прост. На половината разстояние от центъра вече бе твърде горещо за химия; всички съставки бяха разпокъсани и единствено основните елементи бяха в състояние да съществуват.
Последва дълбоко водородно море — ала това не бе водородът, съществувал само за част от секундата в земните лаборатории. Този водород бе подложен на такова огромно налягане, че се бе превърнал в метал.
Почти бе достигнал центъра на планетата, ала Юпитер бе скътал още изненади. Дебелата черупка от метален, но все още течен водород, внезапно свърши. На шейсет хиляди километра отдолу се появи твърда повърхност.
Векове наред въглеродът, образуван при химическите реакции, много по-горе се е спускал надолу към центъра на планетата. Там се е събирал, изкристализирал е под налягане от милиони атмосфери. И пак там, по силата на един от върховните жестове на Природата, се бе образувало нещо извънредно ценно за човечеството.
Сърцевината на Юпитер, недостижима завинаги от човека, представляваше диамант, голям колкото Земята.
В космическия гараж
— Уолтър, тревожа се за Хейуд.
— Знам, Таня, но какво можем да направим?
Кърноу не бе виждал капитан Орлова толкова нерешителна; това я правеше чаровно безпомощна, въпреки предразсъдъците й срещу безсилните женички.
— Много го обичам, но не това е причината. Неговото мрачно настроение — мисля, че това е най-точният израз за състоянието му — кара всички да се чувстват зле. „Леонов“ бе щастлив кораб. Искам да го запазя такъв.
— Защо не поговориш с него? Той те уважава и аз съм сигурен, че ще направи всичко възможно да преодолее състоянието си.