— Не бих искал да опитвам. Най-малката грешка и или ще изгорим, или ще се превърнем във вечна комета.
— А ако няма алтернатива? — настоя Флойд.
— Е, да предположим, че ще можем да контролираме времетраенето и че ще сме изчислили доста алтернативни орбити, мм… може и да сме в състояние да успеем.
— Като те познавам, Василий, сигурен съм, че „може“ означава „ще“. А това ме води до следващата възможност, за която споменах. Ако Хал прояви и най-незначително отклонение от програмата, ще пристъпим към действие.
— Искаш да кажеш, че ще го разглобим?
— Точно така. — Последния път не беше толкова лесно.
— Оттогава сме се научили на нещичко. Остави това на мен. Мога да гарантирам ръчна контрола само след около половин секунда.
— Предполагам, че няма да е опасно, ако Хал заподозре нещо?
— Сега пък ти се превръщаш в параноик, Василий. Хал не прилича чак толкова на човек. Докато Чандра прилича — нека му отдадем заслуженото. Така че не продумвай пред него. Ще се съгласим с плана му напълно, ще изразим съжаление, че изобщо сме възразили, ще го уверим, че сме сигурни, че Хал ще разбере нашата гледна точка. Нали така, Таня?
— Прав си, Уди. Поздравявам те за предвидливостта ти; онази джунджурия бе добра идея.
— Коя джунджурия? — попита Василий.
— Някой ден ще ти обясня. Съжалявам, Уди, но това е последната шемака4, с която мога да те почерпя. Искам да запазя останалото количество, когато в безопасност ще пътуваме към дома.
Броенето
Ако липсват снимки, никой нямаше да ми повярва, мислеше си Макс Брейловски, докато обикаляше около двата кораба на разстояние половин километър. Изглеждаше смешно неприлично сякаш „Леонов“ похищаваше „Дискъвъри“. Сега, когато си помисли за това, отново забеляза, че набитият широк руски кораб наистина прилича на мъжкар в сравнение с нежния, тънък „Дискъвъри“. Ала по-голямата част от операциите по свързването притежаваха определено сексуални обертонове и той си спомни, че един от първите космонавти — не можеше да се сети за името му — навремето беше укорен заради твърде свободния избор от думи в — е, в кулминацията на своята мисия.
Доколкото показваха внимателните му наблюдения, всичко бе наред. Разполагането на двата кораба така, че да могат да се съединят здраво, им отне повече време, отколкото очакваха. Това нямаше да бъде възможно, ако не бяха двата късметлийски удара, които понякога — но не винаги — облагодетелстваха онези, които ги заслужават. Сякаш по силата на провидението „Леонов“ носеше няколко километра магнетофонна лента с въглеродни влакна, не по-широка от панделка, с която някое момиче би завързало косата си, но много здрава, в състояние да издържи тонове. Бяха замислили да завържат „Големия брат“, ако всичко останало пропадне. Сега те завързаха „Леонов“ и „Дискъвъри“ в нежна прегръдка — достатъчно силно, за да издържи на разтръсване и подскачане при всяко ускорение, достигащо до една десета от гравитацията, което пък бе максимумът в техния случай.
— Какво искате още да проверя, преди да се прибера? — попита Макс.
— Нищо — отвърна Таня. — Всичко като че ли е наред. Не бива да губим повече време.
Това бе вярно. Ако приемаха сериозно тайнственото предупреждение — а всички вече го приемаха така, — трябваше да започнат маневра през идните двайсет и четири часа.
— Добре. Връщам „Нина“ обратно в конюшнята. Съжалявам, старо момиче.
— Не си ни казвал, че „Нина“ е кон.
— Дори сега не го признавам. Не ми е хубаво да я пришпорвам из космоса, само и само да спечелим някакви си мизерни допълнителни метри в секундата.
— След няколко часа вероятно много ще им се зарадваме, Макс. Всъщност винаги остава възможността някой да може да дойде и отново да я изкара.
Много се съмнявам, помисли си Макс. А може би беше по-добре да оставят малката капсула тук, за да напомня постоянно за първото посещение на Човека в царството на Юпитер.
С леки, грижливо отмерени пулсиращи движения той докара „Нина“ до огромната сфера на главния животоподдържащ модул на „Дискъвъри“; колегите му на командния пулт едва го погледнаха, когато той прелетя покрай извития прозорец. Вратата на гаража зееше пред него и той нежно подкара „Нина“ натам.
— Вкарай ме вътре — каза той. — Ето какво наричам добре планирана операция. Остана цял килограм гориво, което може да изведе „Нина“ навън за последен път.
При нормални условия нямаше кой знае какво драматично в горенето, извършвано в дълбокия космос; не приличаше на светкавицата, или на гръмотевицата — нито пък на винаги съществуващия риск при отделянето от повърхността на планетата. Ако нещо не бе наред и двигателите не заработеха с пълен капацитет — е, всичко можеше да се коригира при едно по-дълготраещо горене. Или пък биха могли да почакат, докато достигнат съответната точка в орбитата и тогава да опитат отново.