— Няма начин да забравя. Но да предположим, просто да предположим, че не те бе помолил. Щеше ли сам да пожелаеш?
— Мога да ти отговоря искрено: не. Никога не би ми хрумнало да го направя. Обаждането на президент Мордикей бе най-големият шок в живота ми. Но когато поразмислих, разбрах, че е съвършено прав. Нали знаеш, че не си падам по фалшивата скромност? Аз съм човекът с най-добрата квалификация за този вид работа. А и ти си убедена, че все още съм в доста добра форма.
Думите му извикаха усмивката, която бе желал.
— Понякога си мисля, дали сам не си се предложил.
Тази мисъл наистина го бе спохождала; но той честно можеше да отговори.
— Никога не бих го направил, без да се посъветвам с теб.
— Радвам се, че не си искал от мен съвет. Не знам какво бих ти казала.
— Все още не е късно да откажа.
— Говориш глупости и добре го знаеш. Ако откажеш, ще ме намразиш за цял живот, пък и никога няма да си простиш. Притежаваш твърде силно чувство за отговорност. Може би това е една ом причините, поради която се омъжих за теб.
Отговорност! Да, това бе ключовата дума, а колко неща съдържаше тя. Той изпитваше отговорност пред себе си, пред семейството си, пред Университета, пред предишната си служба (макар че бе напуснал огорчен), пред страната си и пред цялото човечество. Не му беше лесно да определи кое има предимство; понякога нещата си противоречаха.
Съществуваха съвършено логични причини, за да продължи мисията — и също толкова логични доводи, както вече много от колегите му бяха подчертали, за да не продължава. Ала може би последна дума имаше сърцето му, а не разумът. Дори в този случаи емоциите го раздвояваха.
Любопитство, вина, решимостта да завърши оплесканата вече работа, всичко това заедно го тласкаше към Юпитер и към онова което го очакваше там. От друга страна страхът — той бе достатъчно честен да си го признае — заедно с любовта към семейството му го приковаваше към Земята. И все пак никога не се бе съмнявал истински; беше взел решението без бавене и бе отхвърлил аргументите на Керълайн вежливо, колкото му бе възможно.
Имаше още една утешителна мисъл, ала все още не бе поел риска да я сподели с жена си. Макар че щеше да отсъства две години и половина, през всичкото време, с изключение на петдесет дни, щеше да прекара в хибернация. Когато се върнеше, разликата във възрастта им щеше да е намаляла с повече от две години.
Щеше да е пожертвал настоящето, така че двамата щяха да имат по-дълго бъдеще заедно.
„Леонов“
Месеците се превърнаха в седмици, а седмиците намаляха и се превърнаха в дни, дните се стопиха и се превърнаха в часове; и внезапно Хейуд Флойд отново се оказа в Кейп на път за открития космос — за първи път след пътешествието до база „Клавиус“ и монолита Тихо преди много, много години.
Но този път не беше сам и мисията не бе покрита с тайнственост. На известно разстояние пред него пътуваше доктор Чандра, захванал вече разговор с портативния си компютър и забравил за всичко, което го заобикаля.
Едно от заниманията на Флойд, което той не бе споделил с никого, бе да открива прилики между човешките същества и животните. Приликите бяха по-често ласкателни, а безобидното му хоби бе много полезно за трениране на паметта.
Доктор Чандра бе съвсем лесен — мигновено на ум му идваше прилагателното „птицеподобен“. Беше дребен, с деликатни черти, а движенията му се отличаваха с мекота и точност. Но какъв вид птица? Очевидно много интелигентна. Сврака? Твърде наперена и алчна. Бухал? Не — твърде бавна. Може би врабче би подхождало най-много.
Уолтър Кърноу, който щеше да извърши забележителната работа по поправката на системите на „Дискъвъри“, така че корабът отново да заработи, бе по-труден случай. Беше едър здравеняк и със сигурност нямаше нищо птиче в себе си. Човек би открил подобия някъде в широкия спектър на кучешкия род, но нито един екземпляр като че ли не му подхождаше достатъчно. Разбира се, че Кърноу бе мечка. Не от начумерения и опасен вид, а от дружелюбните и добродушни екземпляри. Може би това бе най-точно; напомняше на Флойд на руските му колеги, към които скоро щеше да се присъедини. Вече няколко дни те бяха в орбита и правеха последните проверки.
Това е велик миг в живота ми, каза си Флойд. Тръгвам да изпълнявам мисия, която може да промени бъдещето на човешкия род. Ала не усети вълнение; през последните секунди преди старта можеше да мисли само за думите, които бе прошепнал, тъкмо преди да тръгне от дома си: „Сбогом, мой малък сине; дали ще ме познаеш, когато се завърна?“ Все още усещаше раздразнението си към Керълайн, защото не бе събудила сина им за последна прегръдка; макар да знаеше, че така бе по-добре и че тя бе постъпила по-мъдро от него.