— Може ли да го отворя още сега?
— Мислиш ли, че трябва? — обърна се Джери към Джордж с известно безпокойство.
— Щом е така, непременно ще го отворя — каза Флойд, развързвайки яркозелената панделка и отвивайки хартията.
Вътре имаше картина в красива рамка. Макар че Флойд не разбираше много от изкуство, той я беше виждал и преди; впрочем кой ли би могъл да я забрави?
Импровизираният сал, подхвърлян от вълните, беше претъпкан с полуголи корабокрушенци, някои от тях вече на прага на смъртта, други махащи отчаяно към някакъв кораб на хоризонта. Отдолу имаше надпис:
САЛЪТ НА МЕДУЗА (Теодор Жерико, 1791–1824)
А под него беше бележката, написана от Джордж и Джери: „Да стигнеш дотам е само половината от удоволствието.“
— Вие сте двама негодници, но аз много ви обичам — каза Флойд, като прегърна и двамата. Светлинният сигнал „ВНИМАНИЕ“ на клавиатурата на Арчи замига енергично. Трябваше да тръгва.
Приятелите му си тръгнаха в мълчание, което бе много по-красноречиво от всякакви думи. За последен път Хейуд Флойд огледа малката стая, която бе неговата вселена през почти половината му живот.
И изведнъж си спомни как завършваше онази поема:
„Тук бях щастлив: щастлив си тръгвам и сега.“
Звездна флота
Сър Лорънс Цанг не беше сантиментален. Бе твърде голям космополит6, за да се отнася сериозно към патриотизма — макар че като студент известно време беше носил една от изкуствените плитки, характерни за Третата културна революция. Но все пак програмата в планетариума, посветена на злополуката с „Циен“, го развълнува дълбоко и го накара да съсредоточи голяма част от огромното си влияние и енергия върху космоса.
Не след дълго той вече предприемаше пътувания до Луната през уикенда си и назначи втория след най-младия си син, Чарлс (този, който му беше струвал трийсет и два милиона сола), за вицепрезидент на Астролинии Цанг. Новата корпорация притежаваше само две изстрелвани с катапулт и задвижвани с водородно гориво ракети, чиято празна маса бе едва хиляда тона; скоро те щяха да излязат от употреба, но биха могли да дадат на Чарлс опита, който, сър Ло-рънс бе напълно убеден, щеше да бъде нужен през следващите десетилетия. Защото най-после, след толкова време, Космическата Ера наистина щеше да започне.
Малко повече от половин век разделяше братята Райт от появата на евтиния, масов въздушен транспорт; беше изминало два пъти повече време, преди да се отвърне на далеч по-голямото предизвикателство на Слънчевата система.
И все пак, когато Луис Алварес и неговият екип откриха горивната смес с катализатор мюон7 през 50-те години на XX век, тя изглеждаше просто като един лабораторен куриоз, който нямаше да донесе нищо особено и представляваше интерес само на теория. Точно както великият лорд Ръдърфорд беше омаловажил перспективите на атомната енергия, така и самият Алварес се бе съмнявал, че „студената ядрена смес“ ще има някакво практическо приложение. Всъщност едва през 2040 г. неочакваното и случайно добиване на стабилни мюоно-водородни „съединения“ беше отворило нова страница в човешката история — точно както откриването на неутрона беше сложило началото на Атомната епоха.
Сега вече бе възможно построяването на малки, преносими ядрени централи с минимални средства за защита. В използваните досега горива вече бяха вложени такива огромни инвестиции, че електроцентралите в цял свят на първо време не бяха засегнати, но ефектът върху космическите полети бе незабавен; той можеше да бъде сравнен само с революцията, направена от реактивните самолети преди сто години.
С премахването на енергийните ограничения космическите кораби вече можеха да развиват много по-големи скорости; сега времето на полетите в Слънчевата система се измерваше със седмици, не с месеци или години. Но мюонният двигател си оставаше реактивно устройство — усъвършенствана ракета, чийто принцип на действие не се различаваше от този на задвижваните с химическо гориво нейни предшественици; и този двигател се нуждаеше от работна течност, която да му даде тласък. А най-евтината, най-чиста и най-подходяща от всички течности беше… обикновената вода.
Тихоокеанският космопорт едва ли щеше да изпита недостиг от това полезно вещество. Но нещата стояха различно с най-близката междинна база — Луната. Не бе открита и следа от вода при полетите на „Сървейър“, „Аполо“ и „Луна“. Ако на Луната някога е имало вода, хилядолетните бомбардировки от метеорити я бяха изпарили и изхвърлили в космоса.