Одисея в космоса 2061

Може би търсеше точно това — дори и 103-годишен (според сложните геронтологически изследвания на покойната професор Катерина Руденко, здрав и бодър 65-годишен мъж). През последното десетилетие беше започнал да изпитва нарастващо неспокойствие и някакво слабо недоволство от този прекалено комфортен и подреден живот.

Въпреки всички вълнуващи проекти, които се разработваха в Слънчевата система — обновяването на Марс, изграждането на базата „Меркурий“, залесяването на Ганимед, — нямаше цел, върху която би могъл да съсредоточи интересите си и своята все още значителна енергия. Преди два века един от първите поети на Научната Ера бе обобщил много точно неговите чувства, влагайки ги в думите на Одисей (или Юлисис):

Живот след друг живот
те всички бяха твърде къси, а от самия мен
остава малко; но всеки час е съхранен
от вечното мълчание, и нещо повече
носителят на новите неща: и трудно бе
за три слънца да съхраня аз себе си
и да запазя посивялата душа, горяща от желание
да следва знанието като гаснеща звезда
отвъд и най-далечните прегради на мисълта човешка.

„Три слънца“, как ли пък не! Бяха повече от четирийсет: Одисеи би се засрамил от себе си. Но следващият стих — който знаеше наизуст — беше още по-подходящ за него:

Теченията може да ни пометат:
но може би ще стигнем на Щастието островите
и пак ще видиме великия Ахил,
когото някога познавахме.
Макар че много ни е взето, много ще остане;
и въпреки че вече не сме силата,
що нявга вдигаше небето и земята,
ний още сме това, което бяхме;
със същите сърца геройски,
отслабени от времето и от превратностите на съдбата,
но с воля неотслабваща
да се стремим, да търсим, да намерим
и никога да не се предадем.

„Да търсим, да намерим…“ Е, сега знаеше какво ще търси и ще намери, защото му бе известно точно къде ще бъде то. Ако не станеше някой катастрофален инцидент, нямаше да му убегне по никакъв начин.

Никога не бе преследвал тази цел съзнателно, дори и сега не беше съвсем сигурен защо тя изведнъж стана толкова важна. Мислеше се за имунизиран срещу треската, която още веднъж обхващаше човечеството — за втори път в живота му! — но вероятно се беше заблудил. Или може би неочакваната покана да се присъедини към малкото почетни гости на борда на „Юнивърс“ беше запалила въображението му и бе събудила у него ентусиазъм, който дори не знаеше, че притежава.

Имаше и друга възможност. След всички тези години той все още помнеше какъв студен душ за широката публика бе се оказал опитът от 1985–1986 година. Сега имаше шанс — последен за него и първи за човечеството — да постигнат нещо повече от реванш за предишните разочарования.

През двайсети век беше възможно само прелитане над планетите. Този път щеше да има приземяване, пионерско по своята същност, както първите стъпки на Армстронг и Олдрин на Луната.

Д-р Хейуд Флойд, ветеран от мисията до Юпитер през 2010–2015 г., остави въображението си да литне към призрачния посетител, който за пореден път се завръщаше от дълбините на космоса, набирайки скорост секунда след секунда при подготовката си за обиколка на Слънцето. А между орбитите на Земята и Венера най-прочутата от всички комети щеше да срещне все още незавършения космически лайнер „Юнивърс“ по време на първия му полет.

Точното място на срещата все още не беше определено, но той бе направил своя избор.

— Халеева комета — аз идвам… — прошепна Хейуд Флойд.

Първи визуален контакт

Не е вярно, че човек трябва да напусне Земята, за да оцени пълния блясък на небесата. Дори в космоса звездното небе не е толкова величествено, както когато се наблюдава от висока планина, в някоя кристално ясна нощ, далеч от всякакъв източник на изкуствено осветление. Макар и звездите да изглеждат по-ярки извън земната атмосфера, окото не би могло да долови разликата. Изумителната гледка на половината от небесната сфера, обхваната само с един поглед, е нещо, което нито един панорамен прозорец не би могъл да предложи.