След няколко часа малко поомекналият учен призна, че е намерил и две бутилки природен флуор, използван за захранване на лазерите, които можеха да улучат минаващи небесни тела в обхват от хиляда километра, за да вземат спектрографски проби. Тъй като флуорът в чисто състояние е може би най-ужасното вещество, познато на човека, той заемаше едно от челните места в списъка на забранените материали — но както и ракетите, които направляваха пенетрометрите към техните цели, беше от първостепенно значение за мисията.
Когато се убеди напълно, че са взети всички необходими предпазни мерки, капитан Лаплас прие извиненията на учения и неговото уверение, че това недоглеждане се дължи изцяло на бързината, с която е била организирана експедицията.
Той беше сигурен, че д-р Андерсън казва истината, но вече чувстваше, че има нещо странно в тази мисия.
Точно колко странно, той дори не би могъл да си представи.
Ад
Преди взривяването на Юпитер само Венера надминаваше Йо в приликата му с Ада в Слънчевата система. Сега, когато Луцифер бе повишил температурата на повърхността му с още двеста градуса, дори и Венера вече не можеше да се мери с него.
Серните вулкани и гейзери бяха повишили многократно своята активност, като сега променяха релефните форми на изтерзания сателит не за десетилетия, а за години. Планетолозите се бяха отказали от всякакви опити да съставят карти и се бяха задоволили с правенето на орбитални снимки на всеки няколко дни. От тях те бяха създали вдъхващи страхопочитание филми за самия Ад в действие.
Лондонската застрахователна компания Лойдс беше поискала безбожна премия за тази фаза от мисията, но Йо не представляваше реална заплаха за кораб, който прелита на минимално разстояние от десет хиляди километра — при това над сравнително спокойната Нощна страна.
Загледан в приближаващия се жълто-оранжев глобус — най-невероятно яркият обект в цялата Слънчева система, — втори помощ-ник-капитан Крис Флойд неволно си припомни времето, когато преди половин век неговият дядо беше дошъл насам. Тук „Леонов“ се бе скачил с изоставения „Дискъвъри“ и д-р Чандра беше събудил спящия компютър Хал. След това и двата кораба бяха отлетели да изследват огромния черен монолит, кръжащ около Л1, вътрешната точка на Лагранж между Йо и Юпитер.
Сега монолита вече го нямаше — както и Юпитер. Минислънце-то, което се бе родило като Феникс от експлодирането на гигантската планета, беше превърнало нейните сателити в нещо, което всъщност бе още една Слънчева система, макар че само на Ганимед и Европа имаше райони с температури, подобни на земните. Докога положението щеше да остане същото, никой не знаеше. Преценките за продължителността на живота на Луцифер варираха от хиляда до един милион години.
Научният екипаж на „Галакси“ поглеждаше с копнеж към точката Л1, но сега бе твърде опасно да се приближават до нея. Винаги беше съществувал поток от електроенергия — „приливният тунел“ на Йо, — който се носеше между Юпитер и близкия му сателит, а създаването на Луцифер бе увеличило силата на потока със стотици пъти. Понякога тази река от енергия можеше да бъде забелязана дори с невъоръжено око, излъчваща жълто сияние, характерно за йонизирания натрий. Някои инженери на Ганимед мечтаеха да пренасочат тези гигаватове към тях, за да могат да ги използват, но никой не можеше да измисли приемлив начин да направи това.
Първият пенетрометър беше изстрелян, придружен от вулгарните забележки на екипажа, и два часа по-късно се заби като подкожна инжекция в разлагащия се сателит. Той продължи да функционира почти пет секунди — десет пъти над предвидения му живот, като предаде хиляди химични, физични и реологични20 измервания, преди Йо да го унищожи.
Учените изпаднаха във възторг; Ван дер Берг беше просто доволен. Той очакваше, че сондата ще си свърши работата; Йо беше абсурдно лесна цел. Но ако се окажеше прав за Европа, вторият пенет-рометър несъмнено щеше да се провали.
Но и това нямаше да докаже нищо; той можеше да не заработи поради цяла дузина основателни причини. И щом не успееше да се справи, единствената алтернатива щеше да бъде приземяването.
Което, разбира се, беше абсолютно забранено — и не само от закоите на хората.
Шака Велики
АСТРОПОЛ — който въпреки помпозното си название имаше отчайващо малко работа извън Земята — не искаше да признае, че Шака съществува в действителност. СЮАЩ заемаха абсолютно същата позиция по въпроса и техните дипломати се чувстваха неудобно или се възмущаваха, когато някой се окажеше нетактичен дотам, че да спомене това име.