Някъде отвъд Марс, толкова незабележимо, че мониторите не можеха да определят точното време, той просто бе престанал да съществува. Тялото му, плаващо свободно в космоса, беше минало незабелязано покрай орбитата на „Леонов“ и отдавна вече бе погълнато от огъня на Слънцето.
Причината за смъртта му беше напълно неизвестна, но Макс Брейловски изказа предположение, което, макар и крайно ненаучно, не бе оспорено дори и от главния хирург Катерина Руденко.
— Той не можеше да продължи да живее без Хал. Странното беше, че точно Уолтьр Кърноу добави:
— Интересно как ли ще го приеме Хал. Изглежда, че там, отвън, нещо улавя всички наши предавания. Рано или късно той ще научи.
А сега и Кърноу вече не беше между живите — както и всички останали освен малката Женя. Не беше я виждал от двайсет години, но получаваше редовно картичка от нея всяка Коледа. Последната все още беше закачена над бюрото му. На нея имаше тройка, натоварена с подаръци, носеща се през снеговете на руската зима и наблюдавана от ужасно изгладнели вълци.
Четирийсет и пет години! Понякога му се струваше, че едва вчера „Леонов“ бе навлязъл в орбита около Земята и бе посрещнат от приветствията на цялото човечество. Но тези приветствия бяха някак вяли — изпълнени с необходимото уважение, но лишени от искрен ентусиазъм. Мисията до Юпитер като цяло беше прекалено успешна; тя бе отворила кутията на Пандора, чието пълно съдържание тепърва трябваше да бъде проучено.
Когато черният монолит, станал известен като „Тихо — Магнитна Аномалия — Едно“, беше изкопан от недрата на Луната, само шепа хора знаеха за неговото съществуване. Едва след злощастното пътешествие на „Дискъвъри“ до Юпитер светът научи, че преди четири милиона години един чужд разум е минал през Слънчевата система и е оставил визитната си картичка. Тази новина беше голямо, но не и изненадващо откритие — хората бяха очаквали подобно нещо десетилетия наред.
И всичко това бе станало дълго преди зараждането на човешката раса. Макар че някаква загадъчна злополука бе сполетяла „Дискъвъри“ близо до Юпитер, нямаше солидни доказателства, че тя се дължи на нещо друго освен повреда в кораба. Въпреки че философското значение на „Т.М.А.-1“ беше очевидно, за постигането на всякакви практически цели човечеството все още беше само във Вселената.
Сега това вече не беше така. Само на няколко светлинни минути от тях — на един хвърлей камък според космическите разстояния — имаше разум, който можеше да създаде звезда, и за постигането на собствените си загадъчни цели да унищожи планета, хилядократно по-голяма от Земята. Още по-зловещ беше фактът, че този разум бе показал осведомеността си за съществуването на човешката раса чрез последното съобщение, изпратено от „Дискъвъри“ от луните на Юпитер точно преди огненото раждане на Луцифер да го унищожи:
ВСИЧКИ ТЕЗИ СВЕТОВЕ СА ВАШИ — ОСВЕН ЕВРОПА2. НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА СЕ ПРИЗЕМИТЕ ТАМ.
Бляскавата нова звезда, след чието появяване нощта изчезна, с изключение на няколкото месеца в годината, когато тя минаваше зад Слънцето, донесе на човечеството и надежда, и страх. Страх — защото неизвестното, особено когато е свързано с всемогъщество, не можеше да не предизвика тази първична емоция. Надежда — заради измененията, които то бе внесло в световната политика.
Често се говори, че единственото нещо, което би могло да обедини човечеството, е заплаха от Космоса. Дали Луцифер бе заплаха, никой не знаеше; но несъмнено беше предизвикателство. А това, както се оказа, бе достатъчно.
Хейуд Флойд следеше геополитическите промени от удобната си позиция в „Пастьор“, като че ли самият той беше извънземен наблюдател. Отначало нямаше никакво намерение да остава в Космоса, след като веднъж се бе възстановил напълно. За учудване и досада на неговите лекари това отне доста дълго време.
Поглеждайки назад от спокойствието на последните години, Флойд знаеше със сигурност защо костите му отказваха да заздравеят. Той просто не желаеше да се завърне на Земята: не беше останало нищо на примамливия синьо-бял глобус, който изпълваше зрителното му поле. Понякога той разбираше отлично защо Чандра бе загубил желанието да живее.
Беше чиста случайност, че не взе самолета за Европа с първата си жена. Сега Мериън беше мъртва. Споменът за нея сякаш бе част от друг живот, който може би принадлежеше на друг човек, а двете им дъщери бяха само учтиви непознати, създали свои собствени семейства.
Но той бе загубил Керълайн по своя вина, макар че тогава нямаше голям избор по въпроса. Тя така и не разбра (а дали той успя?) защо Флойд напусна красивия дом, който бяха създали заедно, и се изгуби години наред в студената пустош далеч от Слънцето.