На разстояние петдесет милиона километра оттам — и приближаващ се със стотици всяка секунда — Хейуд Флойд също беше малко възмутен. Но гласът му звучеше енергично и бодро и в него личеше радостта от това, че Крис е в безопасност.
— Имам добри новини за теб; совалката ще прибере първо вас. Ще спусне някои спешно необходими медикаменти на „Галакси“, а след това ще отскочи до „Бил Ц.“ и ще ви доведе на срещата с нашия кораб при следващата орбитална обиколка. „Юнивърс“ ще се приземи след още пет завъртания; ще можете да поздравите приятелите си, когато се качат на борда.
— Засега нямам какво да добавя — освен че горя от нетърпение да наваксаме пропуснатото време. Очаквам отговора ти след — да видим — около три минути…
За момент на борда на „Бил Ц.“ се възцари пълно мълчание; Ван дер Берг не смееше да погледне своя спътник. Тогава Флойд включи микрофона и каза бавно:
— Дядо — каква чудесна изненада! Все още не мога да се опомня. Но аз те срещнах тук, на Европа — и ти ми каза „сбогом“. Сигурен съм в това така, както съм сигурен, че току-що разговаря с мен…
Е, по-късно ще имаме предостатъчно време да говорим за това. Но спомняш ли си как Дейв Боумън разговаря с теб на борда на „Дискъвъри“? Може би и тук става дума за нещо подобно…
Сега просто ще седим тук и ще чакаме совалката да ни прибере. Чувстваме се доста удобно. От време на време ни разлюлява по някой трус, но няма причини за безпокойство. Докато се срещнем, желая ти всичко най-хубаво.
Той не можа да си спомни кога за последен път е казвал това на дядо си.
В края на първия ден совалката започна да понамирисва. В края на втория това вече не им правеше впечатление, но и двамата бяха съгласни, че храната не е чак толкова вкусна. Освен това им беше трудно да заспят и дори се обвиняваха взаимно, че хъркат.
На третия ден въпреки честите радиопредавания от „Юнивърс“, „Галакси“ и дори от Земята скуката бе започнала да ги наляга и бяха изчерпали запасите си от мръсни вицове.
Но това бе последният ден. Преди той да изтече, совалката „Лейди Жасмин“ се спусна от облаците в търсене на изгубеното си дете.
Магма
— Баас25 — каза главният компютър в апартамента му, — получих достъп до специалната програма от Ганимед, докато спяхте. Желаете ли да я видите?
— Да — отвърна д-р Паул Кройгер. — Увеличи скоростта десет пъти. Без звук.
Той знаеше, че в началото ще има доста встъпителен материал, който можеше да прескочи и да прегледа по-късно, ако пожелае. Сега обаче искаше да стигне до съществената част колкото се може по-бързо.
Благодарностите за оказано съдействие изчезнаха и на монитора се появи Виктор Уилис, някъде на Ганимед, който жестикулираше енергично в пълно мълчание. Д-р Паул Кройгер, както много други учени, гледаше на Уилис с известно предубеждение, макар и да признаваше, че той изпълнява полезна функция.
Уилис внезапно изчезна и на негово място се появи един по-неподвижен обект — планината Зевс. Но тя, изглежда, проявяваше много по-голяма активност, отколкото е характерно за една планина; д-р Кройгер с удивление забеляза колко много се беше променила след последното предаване от Европа.
— Нормална скорост — нареди той. — Включи звука.
„… почти сто метра дневно, а наклонът се е увеличил с петнайсет градуса. Тектоничната активност е много висока — в подножието се наблюдават обширни потоци лава. С мен е д-р Ван дер Берг. Ван, какво е вашето мнение?“
„Племенникът ми изглежда в забележително добра форма, помисли си д-р Кройгер, като се има предвид какво е преживял. Момчето е от сой…“
„Кората очевидно не е могла да се възстанови от първоначалния сблъсък и сега се пропуква под увеличения натиск. Планината потъваше бавно още когато я открихме, но темповете станаха невероятно бързи за последните няколко седмици. Сега вече придвижването може да се наблюдава от ден на ден.“
„След колко време ще изчезне напълно?“
„Не ми се вярва, че това ще стане…“
Последва нова картина с променено положение на планината, а Виктор Уилис говореше зад кадър:
„Това каза д-р Ван дер Берг преди два дни. Какво ще добавите сега, Ван?“
„Ъъ — изглежда, сгреших. Това нещо се спуска надолу като асансьор. Просто не е за вярване — остава само половин километър! Не бих се ангажирал с по-нататъшни прогнози…“
„Много умно от ваша страна, Ван. Е, това се случи вчера. А сега ще ви покажем останалата част на бързи обороти до момента, в който изгубихме камерата…“
Д-р Паул Кройгер се наклони напред на стола си, наблюдавайки заключителното действие на дългата драма, в която той бе изиграл толкова малка, но и толкова важна роля.