„Това е вярно — както за хората, така и за монолитите.“
„Ние тримата трябва да направляваме онова, което не може да бъде предвидено, както и да бъдем пазители на този свят. Вече се срещнахте със Земноводните; сега трябва да се запознаете с Юмруците със силициева броня, които обитават реките от лава, и Скитниците, които събират урожая на морето. Задачата ни е да им помогнем да открият пълните си възможности — може би тук, а може и на друго място.“
„А човечеството?“
„Имаше мигове, в които се изкушавах да се намеся в човешките дела — но предупреждението, отправено към човечеството, се отнася и до мен.“
„Ние не му се подчинихме както трябваше.“ „Но достатъчно. А междувременно имаме много работа, преди краткото лято на Европа да свърши и отново да дойде дългата зима.“ „С колко време разполагаме?“
„Съвсем малко; няма и хиляда години. И не трябва да забравяме за съществата от Юпитер.“
3001
В полунощ на площада на ООН
Прочутата сграда, извисяваща се самотно и величествено над короните на дърветата в Централен Манхатън, се беше променила незначително за последните хиляда години. Тя представляваше част от световната история и затова бе запазена в знак на почит. Както всички исторически паметници, тя отдавна бе покрита със свръхтънък диамантен слой и сега бе неподвластна на разрухата на вековете.
Всеки, който бе присъствал на първото Общо събрание на ООН, едва ли би могъл да предположи, че са изминали повече от девет века. Но може би щеше да го заинтригува гладкия черен правоъгълник, стоящ насред площада, който почти наподобяваше формата на самата сграда на Обединените нации. Ако — както всички останали — протегнеше ръка да го докосне, щеше да остане изненадан от странния начин, по който пръстите му се плъзгат върху черната като абанос повърхност.
Но той щеше да бъде много по-изненадан — или направо изпълнен с благоговейно възхищение — при вида на промените в небесата…
Последните туристи си бяха отишли преди час и площадът бе съвсем пуст. Небето беше безоблачно и се виждаха някои от по-ярките звезди; всички по-малки бяха скрити от малкото слънце, което светеше и в полунощния час.
Лъчите на Луцифер грееха не само върху черното стъкло, от което бе изградена древната сграда, но и върху тънката сребриста дъга, която опасваше южния хоризонт. Върху нея и около нея се придвижваха малки светлинки, много бавно, докато търговските пратки на Слънчевата система пристигаха и заминаваха между световете, обикалящи около двете й слънца.
И ако човек се вгледаше много внимателно, можеше да различи тънката нишка на Панамската кула, една от шестте централни линии, изградени от диаманти, които свързваха Земята с разпръснатите й деца; тя се извисяваше на височина двайсет и шест хиляди километра от Екватора, за да се пресече с Околосветския пръстен.
Внезапно, почти толкова бързо, колкото се бе родил, Луцифер започна да избледнява. Нощта, която човечеството не бе виждало в продължение на трийсет поколения, отново завладя небето. Прокудените звезди се завърнаха.
И за втори път през изминалите четири милиона години монолитът се пробуди.
Допълнение
Откакто този ръкопис бе завършен, се случиха някои странни неща. Смятах, че пиша фантастика, но може и да съм сгрешил. Съдете сами по последователността на събитията:
1. В „2010…“ космическият кораб „Леонов“ е задвижван от „Двигателя на Сахаров“.
2. Половин век по-късно, в „2061: Одисея трета“, глава 8, космическите кораби се задвижват от „студена“ реакция с катализатор мюон, открита от Луис Алварес и неговия екип през 50-те години (вж. автобиографията му „Алварес“ на нюйоркското издателство „Бейсик Букс“. 1987 г.).
3. Според броя на „Сайънтифик Америкън“ от юли 1987 г. д-р Сахаров работи в момента над производство на ядрена енергия, което се базира на „… «студена» ядрена реакция с катализатор мюон, която използва свойствата на една екзотична елементарна частица с кратък живот, свързана с електрона… Привържениците на «студената ядрена реакция» изтъкват, че всички ключови реакции се осъществяват най-добре при температура 900 градуса по Целзий…“
(„Лондон Таймс“, 17 август 1987 г.)
Сега очаквам с голям интерес коментарите на академик Сахаров и д-р Алварес…
Артър Ч. Кларк 10 септември, 1987 г.