Какво ли не бих дал, за да й спестя болката.
Мислите за Колийн и Нейт не ме напускаха. Както и съзнанието, че още трима души бяха загинали. На двама бях помогнал да умрат, а третия бях убил лично.
Разбира се, нито дума за случилото се не можех да кажа пред когото и да било. Едва сега започвах да осъзнавам, че разузнаването е самотна професия. Никакво признание за нищо сторено, добро или лошо. Само резултати.
Нищо друго няма значение.
Върнах се на работа във военноморската база в Мейпорт, където, за мое изумление, прекият ми командир се държеше, сякаш нищо не се е случило. Може би това се дължеше на факта, че от Министерството на правосъдието изрично бяха поискали услугите ми. Това означаваше намеса на някой полковник или адмирал, а единствената миризма, която командирът ми беше в състояние да надуши безпогрешно от петстотин метра при морска буря, бе сладкият полъх на властта. Всичките ми грешки изглеждаха опростени и забравени. Продължавах да си работя като щатен юрист и не ми бе нужно да се убедя, че между тази длъжност и преживяното през онези няколко дни няма място за сравнение.
На връщане от Орландо се бях отбил в Гейнсвил, за да взема папките на Валдес с пресниманите доклади. Касетата си бе останала на сигурно място в уредбата на пикапа. Тези две неща заедно с оригинала на Оливър сега се намираха в долното дясно чекмедже на бюрото ми в службата. Никой нямаше представа, че са у мен, което ми се струваше най-добрата защита. А какво щях да правя с тях — този въпрос оставаше висящ. Служебният ми дълг повеляваше да ги предам на Стефани Нел.
Но преди това трябваше да говоря с Фостър. Затова си взех един ден отпуск и отидох с колата си до Орландо за погребението.
За да пресека всякакви въпроси от страна на Пам, измислих поредна лъжа.
Имам да довършвам нещо по командировката си. Ще се прибера, преди да мръкне.
Колийн и Нейт бяха погребани заедно в едно малко гробище западно от Орландо, извън предградията, сред някогашни портокалови горички. Небето беше яркосиньо. За траурната церемония около гроба се бяха събрали около двеста души. Докато траеха надгробните речи, Фостър и още няколко души — вероятно роднини по линия на Нейт — слушаха, седнали на разклатени дървени столове. После всички се наредиха да изкажат съболезнования. Фостър изглеждаше като зашеметен, но изслушваше и се здрависваше с всички, усмихваше се тъжно и им благодареше, че са дошли.
Множеството започваше да оредява, хората се качваха на колите си, паркирани в една линия върху ниско окосената трева. Фостър и още няколко роднини останаха последни. Аз се дръпнах встрани между гробовете, изчаквайки възможност да го заговоря.
Накрая отидох при него.
— Какво им каза? — попита той.
Направо на въпроса.
— Нито дума.
— Значи съм те оценил правилно.
Последната му забележка ме изненада.
— Още когато те видях за пръв път в къщата край езерото, си казах, че си човек, на когото може да се разчита.
— И как си могъл да знаеш това?
— Четирийсет години е трябвало да разчитам на други хора.
— А виж каква цена е платил Кинг, че е разчитал на теб.
— Заплати с живота си.
— Казваш го, сякаш това не значи нищо за теб.
— Напротив. Определяше всеки миг от живота ми през последните трийсет и две години.
— Колийн умря, без да научи истината.
— Забелязах колко внимателно подбираше пред нея думите си към Валдес.
— А ти си мълчеше.
— Така ми се струваше най-разумно. Нито веднъж не излъгах Колийн.
Думите излизаха от устата му тихо и монотонно. Запитах се дали наистина вярваше на собствените си глупости.
— Още ли пазиш записа и папките?
— На сигурно място са. Никой не знае, че са у мен. Също и оригинала от Оливър.
Това го изненада.
— Взех го от трупа му.
— Какво чакаш? — попита той.
— Теб.
Той сякаш помисли върху дилемата ми, после каза:
— Не е сложно. Наредено ми бе да издирвам шпиони на ФБР. Направих го, но продадох мълчанието си на Джансън за пари, от каквито имах нужда. След това му предадох и Кинг срещу една рядка златна монета.
Човекът упорито се придържаше към официалната си версия.