— Къде ще отидете двамата?
Си вдигна рамене.
— По-далече от тук. Достатъчно далече, за да може и Том Оливър, и ФБР да не ни смятат повече за заплаха.
— Ще тръгнат да ви търсят.
— Със сигурност — каза Лейл. — Но аз много добре умея да се превръщам в призрак.
— Наистина ли положението във ФБР през шейсетте е било толкова зле, колкото се говори?
— По-зле — отвърна Си. — Нямаше никакъв контрол. Конгресът и президентите изпитваха ужас от Хувър. Никой не искаше да го дразни. Чувал ли си за Джийн Сибърг?
И тя ми разправи за актрисата, чиито парични дарения за „Черните пантери“ и разни групи за граждански права на индианци и чернокожи я били поставили като подривен елемент в полезрението на ФБР и лично на Хувър. И така, от КОНТРАПРО съчинили за нея фалшива история, че била бременна не от своя бял съпруг, а от член на „Черните пантери“; Статията се появила едновременно в „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Стресът и травмата от това „разкритие“ били толкова силни, че Сибърг загубила бебето. Като отмъщение тя погребала момиченцето в отворен ковчег, за да видят репортерите бялата му кожа.
Но Хувър не се спрял дотам. От КОНТРАПРО наблюдавали Сибърг още години наред, прониквали многократно в дома й, подслушвали телефона й, и то не само в Съединените щати, а и във Франция, Швейцария и Италия, където прекарвала голяма част от живота си. Постепенно актрисата развила психоза, която завършила със самоубийство.
— Шест дни след смъртта й през седемдесет и девета — каза Си — ФБР потвърди публично всичко, което ти казах. Списание „Тайм“ излезе с голяма статия: „ФБР срещу Джийн Сибърг“. Помня вълната от възмущение. Хората отказваха да повярват, че ФБР е било в състояние да причини нещо такова на частно лице. Разбира се, по онова време Хувър отдавна беше умрял. Оливър беше този, който одобри публикуването на досието й като начин да се дистанцира от Хувър. Опитваше се да се измъкне невредим от комисията „Чърч“ и успя. Но на практика почти нищо не се промени. КОНТРАПРО бе официално разпусната, но дейността й продължаваше, само че под различна форма, тихомълком.
— Това е нещо напълно различно — посочих аз.
— Как позна? — отвърна Си. — Същите хора. Същите правила. Същото си е. Да не смяташ, че Кинг е единственият, когото са убили?
Запитах се какво ли още знаеше тази жена, но си давах сметка, че сега не му беше нито времето, нито мястото.
— Може ли да хвърля един поглед на тези папки? — попита Лейл.
Не виждах нищо лошо в молбата му, пък и така може би щях да изкопна още информация от него. Подадох му раницата.
— Това е много по-лесно за носене от онова куфарче, което мъкнеше, когато дойде в дома ми — каза той.
— Подарък от ФБР.
— Какво искаш да кажеш?
— Сменихме опаковката, преди да се срещна с Ведърн. Моят придружител от ФБР ми даде раницата.
Видях как в очите на Лейл проблесна тревожна искра. Двамата с бившата му жена се спогледаха.
— Къде съм сбъркал?
— Донеси твоя куфар. Веднага! — каза той на Си. — Побързай.
Той скочи от стола си и грабна една пътна чанта от другия край на стаята. Си изтича нанякъде и след малко се върна с куфар в ръка. Нямах представа какво правят.
— Но какво става?
— Не са ти дали тази раница, за да ти направят услуга. Тя има чип. За да те открият.
Бях виждал такива неща само във филмите и по телевизията.
— Могат ли наистина да го направят?
— Абсолютно. Трябва да се махаме от тук. Може би ще съсипеш всичките ни планове. — Той се обърна към Си. — Какво ще кажеш? Да я оставим тук?
Тя кимна. Лейл разкопча ципа на раницата и извади папките, като ги натъпка в пътната чанта. После запрати раницата в другия край на стаята и каза:
— Да вървим.
Изтичахме през задната врата на къщата и тръгнахме към гаража. Вътре имаше лъскав шевролет пикап. Лейл хвърли пътната чанта и куфара на Си в товарния отсек и тримата се качихме в кабината.
— Ти карай, новобранец! — нареди Лейл.
Забелязах, че Си беше взела пушката със себе си.
Отвън се чу шум от приближаващ автомобил, после скърцане на спирачки. Отвориха се врати и се затръшнаха. Лейл ни даде знак да пазим тишина. Пристъпихме на пръсти към един от прозорците на гаража, откъдето се виждаше предната част на къщата. Двамата мъже от площада — онези, които с Колийн бяхме нокаутирали — бяха там.
40
— Това са хората на Ведърн — прошепнах аз.