Херман кимна. Беше ходил и преди до мястото на шосе „Форест“ във „Вали Стрийм“, след като бе убил един чеченски бунтовник, дошъл да събира средства за отцепването на страната си. Това беше тайна квартира, използвана от руската мафия за своите хора. Оттам имаше само петнадесет минути път с кола до международното летище „Кенеди“ или двадесет минути до пристанището. Във всеки случай, ако станеше горещо, оттам беше съвсем лесно да се измъкнат хора от страната. Иначе, ако всичко си беше наред, той можеше да се върне в Брайтън Бийч и в „Бестония“.
Херман отиде до шкафа в ъгъла, отмести фалшивото му дъно и бръкна вътре. И съвсем спокойно, като че ли взимаше сол или маково семе, започна да измъква нещата, които щяха да му потрябват.
5.
Неделя, 12:00 на обяд, Санкт Петербург
Окачил на врата си верния стар 35-милиметров фотоапарат „Болеси“, Кийт Фийлдс-Хътън си взе билет от будката, намираща се близо до Нева пред Ермитажа и после премина късото разстояние до огромната сграда на музея с позлатени куполи. Както винаги, докато преминаваше между белите мраморни колони на приземния етаж, той се почувства съвсем незначителен. Изпитваше това чувство винаги когато посещаваше тази сграда.
Една от най-известните исторически сгради в света, Ермитажът е най-големият музей в Русия. Той бил създаден през 1764 година от Екатерина Велика като отделна част от построения две години преди това Зимен дворец. Основан с 225 произведения на изкуството, които тя закупила за първата колекция, той бързо се изпълнил с над 3 милиона картини и скулптури. В музея можеха да се видят картини на Леонардо да Винчи, Ван Гог, Рембранд, Ел Греко, Моне и безброй други майстори, както и древни произведения на изкуството, датиращи от палеолита, мезолита, неолита, бронзовата и желязната епохи.
Сега музеят се състоеше от три сгради, намиращи се една до друга: първо Зимния дворец, до него на североизток Малкия Ермитаж и още по-нататък Големия Ермитаж. До 1917 година Ермитажът е бил затворен за граждани и в него се допускали само членовете на царското семейство, техни приятели и аристократи. Едва след революцията музеят бил отворен за широката публика.
Когато Фийлдс-Хътън влезе в огромното централно фоайе, където бяха контрольорите за билети и щандовете със сувенири, той си помисли колко тъжно е, че се намира точно на това място. Защото, когато Екатерина Велика е създавала музея, тя установила много строги правила за поведение на посетителите. И първото и най-важно от тях било, че „когато се влиза тук, титлата и рангът трябва да бъдат оставени навън, така както шапката и мечът“.
Била е права. Възхищението пред изкуството би трябвало да не се помрачава от никакви лични и политически търкания. Но и Фийлдс-Хътън, и Леонид бяха убедени, че руснаците са нарушили това правило. Освен смъртта на шестимата работници и доставките на различни странни материали тук имаше и повишено ниво на микровълново излъчване. Леонид бе идвал тук преди пристигането на работодателя си и използвал клетъчен телефон в различни райони на музейната площ. Колкото по-близо до реката се е намирал, толкова по-трудно се е осъществявала връзката. Това обясняваше използването на непромокаемата мушама. Ако руснаците са създали някакъв комуникационен център тук, под нивото на реката, електронните му компоненти трябваше да бъдат предпазени от влагата.
Фактът, че те може да са създали комуникационен център под музея, имаше своя стратегически смисъл. Изкуството бе нещо, което се оценява в злато, и музеите рядко биваха бомбардирани по време на война. Единствен Хитлер бе нарушил светостта на този музей, като го бе бомбардирал. Но гражданите на тогавашния Ленинград взели предохранителни мерки и евакуирали съкровищата му в град Свердловск в Урал.
„Дали руснаците са построили центъра си тук, защото очакват война?“ — чудеше се Фийлдс-Хътън.
Той разгледа в пътеводителя си разположението на музея. Бе си го припомнял, докато пътуваше с влака, но не му се искаше да предизвика съмнението на охраната, като покаже, че знае накъде трябва да тръгне. Всеки от пазачите бе потенциален осведомител на Министерството за държавна сигурност.
След като погледна картата, Фийлдс-Хътън се насочи вляво към дългата галерия на „Растрели“, украсена с колони. Всеки сантиметър от пода се виждаше ясно и тук не можеше да има скрит вход или стълбище, които да водят в подземието. Като зави зад ъгъла, разделящ галерията от източното крило, той спря, щом забеляза нещо, което някога трябва да е било стая за персонала. До вратата имаше табела и той се усмихна, когато прочете надписа: