Фолксвагенът беше навлязъл в дясното платно и камионът блъсна микробуса в него. Предната лява част на бронята на микробуса удари колата и одра дясната й страна. Насочен встрани, микробусът се блъсна в ниската бетонна бариера на моста и се заиздига по нея, бутан от камиона. Лявата гума се спука, оста опря във върха на парапета и микробусът падна с носа напред в развълнуваната река.
Когато докосна водата, се чу съскане, колата се задържа вертикално, а после бавно се обърна. От двете й страни заизскача пара и въздушни мехурчета, които се смесиха със сивия дим, докато колата потъваше с колелата нагоре в реката. После потъна изцяло…
Якият шофьор на камиона и русата млада жена, която караше фолксвагена, бяха първите, които стигнаха до парапета.
Към тях се присъединиха и други хора, наизскачали от колите си.
Нито мъжът, нито жената си казаха нещо. Те само гледаха, докато потъналият микробус се отдалечаваше на югозапад, подхванат от течението, и вече почти не се виждаха нито изскачащите балончета въздух, нито сивият дим. Колата беше твърде далеч, за да се реши някой да скочи в реката и да се опитва да спасява пътниците, дори и да е имало оживели.
Двамата шофьори увериха останалите, че самите те не са пострадали. После се върнаха в колите си, за да изчакат полицията.
Никой не видя как шофьорът на камиона, преди да се отдалечи от реката, хвърли в нея една малка правоъгълна кутия.
1.
Събота, 10:00 часа сутринта, Москва
Високата мощна фигура на министъра на вътрешните работи Николай Павлович Догин седеше зад бюрото от вековен дъб в кабинета му в Кремъл. В центъра на тежкото, потъмняло от годините бюро имаше компютър. Вдясно беше черният телефон, а вляво бе поставена в малка рамка снимка на родителите му. През средата й минаваше пукнатина, останала от времето на войната, когато баща му бе я носил сгъната в джоба на гимнастьорката.
Сребристосивата коса на Догин бе сресана назад. Бузите му бяха хлътнали, а в тъмните му очи личеше умора. Кафявият костюм, купен от ГУМ, беше поизмачкан, а светлокафявите обувки — поизносени с онази внимателно спазвана небрежност, която му бе служила толкова добре през годините.
„Но не и през тази седмица“ — помисли си мрачно той.
За първи път през тридесетгодишната му обществена дейност образът на „човек от народа“ не му бе послужил. С характерната си енергия той бе уверил хората в своя национализъм, който казваха, че толкова много желаят. Бе прокламирал възстановяването на гордостта на военните и показал недоверието си към старите врагове. Но народът не го послуша.
Естествено, Догин знаеше защо. Съперникът му — Кирил Жанин — им бе показал в пробитата си мрежа златната рибка от древната приказка. Онази, която щяла да превърне мечтите на всеки в действителност — капитализъм.
Докато чакаше сътрудника си, Догин не гледаше към седмината мъже, седнали пред него. Тъмните му очи бяха насочени към стените, към историята на успехите на тоталитаризма.
Както бюрото му, и стените носеха върху себе си историята. Те бяха покрити с карти в красиво оформени рамки. Някои от тях бяха стари — от векове. Карти на Русия, управлявана от различните царе — още от времето на Иван Грозни. Изморените очи на Догин ги обхванаха. От избелелия пергамент, за който легендата говореше, че е изрисуван с кръвта на тевтонски рицари, до платнената карта на Кремъл, намерена зашита в крачола на убит немски войник.
„Светът, какъвто беше“ — помисли той, когато очите му се спряха върху картата на Съветския съюз, която Герман Титов бе носил със себе си в космоса през 1961 година. — „И какъвто ще бъде.“
Седмината мъже, седнали по канапетата и креслата, също бяха засегнати от времето. Повечето от тях бяха над петдесетте, а някои и над шестдесетгодишни. Едни бяха с костюми, а други с униформи. Никой не говореше. Тишината бе нарушавана само от тихото бръмчене на вентилатора в задната част на компютъра и най-после от леко почукване по вратата.
— Влез.
Догин усети как сърцето му трепна, когато младият мъж влезе. В очите на младежа имаше дълбока тъга и Догин разбра какво означаваше това.
— Е? — попита все пак Догин.
— Съжалявам — тихо отвърна младежът, — но е вярно. Лично проверих резултатите.
Догин кимна:
— Благодаря.
— Да започна ли подготовката?
Догин кимна отново и младият мъж излезе от кабинета, като затвори тихо вратата.