Мислеше също и за Боб Хърбърт, който бе загубил краката и съпругата си в такава експлозия, организирана от терористи. Не можеше да си представи какво въздействие би имало върху него подобно нещо.
До стола на Худ спря изрусен млад сервитьор и го попита дали иска нещо за пиене. Той си поръча чаша сода. Когато келнерът се върна, той се загледа за миг в Худ.
— Това сте вие, нали?
Худ махна слушалките от ушите си.
— Моля?
— Вие сте кметът Худ.
— Да. — Той се усмихна и кимна.
— Страхотно — каза младежът. — А пък вчера тук беше дъщерята на Борис Карлоф5. — Той постави чашата върху изчистената метална масичка. — Не е за вярване онова, което е станало в Ню Йорк, нали? Това е нещо, за което не ти се иска даже да помислиш, но то непрекъснато ти остава в ума.
— Вярно.
Сервитьорът се наведе към него, докато сипваше в чашата газираното питие.
— Ще ви кажа нещо, което ще ви хареса. А може би не. Чух управителя Мосура да казва на щатния детектив, че застрахователната ни компания е поискала да показваме ежедневно пред гостите нашата евакуационна програма, както го правят на луксозните кораби. За да не могат хората да ни съдят, ако случайно взривят заведението.
— Значи хем да предпазите гостите си, хем собствените задници, а?
— Точно.
Худ подписа сметката и тъкмо благодареше на сервитьора, когато телефонът му иззвъня. Той отговори веднага.
— Как си, Майк? — С телефона в ръка се запъти към сенчестия ъгъл, където не се виждаха други гости.
— Също като всички останали — каза Роджърс. — Тъжен и разярен.
— Какво можеш да ми кажеш? — попита Худ.
— Отивам към службата след съвещание при шефа. Случиха се много неща. Но най-важното е, че извършителят се обади. Предаде се. Ние го задържахме.
— Просто ей така? — попита Худ.
— Имаше някои условия. Трябва да стоим настрана от някаква работа, която той каза, че ще се случи там, в чужбина. В бившата червена зона. Иначе сме щели да получим и други подобни подаръчета.
— Голяма работа ли е? — попита Худ.
— Не знаем. Изглежда военна операция.
— От страна на новия президент? — продължи да пита Худ.
— Не мислим — отвърна Роджърс. — Като че ли е реакция спрямо него, но непредизвикана от негова страна.
— Ясно — каза Худ.
— Всъщност ние считаме, че разпореждането за цялата работа идва от телевизионното студио, което наблюдавахме. Имаме доста солидна писмена следа. Шефът ни разреши да погледнем, но да оформим всички документи както трябва. Аз възложих на Лоуъл да се заеме.
Худ престана да се разхожда, застанал под една палма. Значи президентът е дал разрешение за „екскурзия“ на „Защитник“ в Санкт Петербург и юристът на оперативния център Лоуъл Кофи ще изисква одобрение от комитета по наблюдение на разузнаването на Конгреса. Та това беше нещо особено сериозно!
Худ погледна часовника си.
— Майк, ще се опитам да хвана някой от нощните полети завръщане.
— Недей — каза Роджърс. — Имаме известно време на разположение. Когато стане напечено, ще ти изпратя хеликоптер да те закара до Сакраменто, а оттам можеш да хванеш полет от „Марч“.
Худ погледна към децата. Те очакваха утре сутринта всички да отидат в студиото „Магна“. Пък и Роджърс беше прав. До военновъздушната база имаше половин час полет, а оттам за по-малко от пет часа щеше да бъде във Вашингтон. Но той се бе клел да върши работата си и това му беше работата. И по-точно отговорност и тежест, която не желаеше да стоварва върху чужди рамене.
Сърцето му се разтуптя. Худ знаеше какво се иска от него. Крайниците му вече горяха и той трябваше да състави плана си.
— Почакай да говоря с Шарън — каза той на Роджърс.
— Тя ще те убие. По-добре си почивай и се разхождай на воля. Ние можем да се справим.