Ан седна на масата до Лиз:
— А какво ще кажеш за интелектуалните игри като шах или табла? — попита тя.
— Те са мъжествени, но по различен начин. Мъжете не обичат да губят и при тях, но могат да приемат загубата. При това загубата от мъж се приема много по-лесно, отколкото от жена.
Лоуъл Кофи се заяде:
— Точно това очаквах да чуя от една жена. Знаеш ли, снощи сенаторката Барбара Фокс ме мъчи така, както никой мъж досега.
— Може би тя просто си върши работата по-добре от който и да било мъж — забеляза Лиз.
— Не. Обаче с нея не можех да се държа така, както с мъжете от комитета. Питай Марта. Тя беше там.
Ан се обади:
— Сенаторката Фокс е твърда изолационистка7, откакто преди години убиха дъщеря й във Франция.
— Е, всичко това не е само мое мнение — продължи мисълта си Лиз. — По този въпрос са писани безброй трудове.
— И по въпросите на НЛО са писани много неща — възрази Кофи. — Но аз продължавам да съм убеден, че те не съществуват. И мисля, че тук става дума за взаимоотношенията между хората, а не между половете.
Лиз му се усмихна любезно:
— Каръл Ланинг, Лоуъл.
— Моля? — попита Кофи.
— Аз не мога да говоря по този въпрос — отвърна Лиз. — Но ти — да. Щом като вече стана дума за французи…
— Говориш за прокурорката Ланинг ли? Делото „Фрейзър срещу Мериленд“? Такъв ли е моят психически портрет според теб?
Лиз не отговори.
Кофи се изчерви. Той затвори вестника, нави го на руло и се загледа в него.
— Не си права, Елизабет. Аз се блъснах в колата й съвсем случайно след делото. То беше първият ми случай и аз бях притеснен, естествено. Това, че тогава загубих делото, и то от жена, няма нищо общо.
— Разбира се, че не — каза Лиз.
— Така е — настоя Кофи, но в този момент пейджърът му бипна. Той погледна номера, после остави вестника върху масата и стана. — Съжалявам, приятелчета, но някой друг път ще чуете продължението на защитната ми реч. Сега трябва да се обадя на един световен лидер.
— От мъжки или женски род? — попита Фил.
Кофи направи физиономия и напусна помещението.
Когато вече си беше излязъл, Ан се обади:
— Не мислиш ли, че беше малко груба с него, Лиз?
Лиз свърши да преглежда вестниците, събра ги и стана. Тя погледна към розовобузата брюнетка:
— Мъничко, Ан. Но то е добре за него. Въпреки че се пали, Лоуъл слуша какво му се казва и част от чутото влиза в главата му. За разлика от повечето други хора.
— Много ти благодаря — обади се Стол, докато затваряше компютъра си и откачаше кабела. — Преди ти да влезеш тук, Ан, ние с Лиз „спорехме“ дали нейното неумение да работи с компютри е наистина физическо ограничение, или някаква подсъзнателна антимъжка реакция.
— Първото е — защити се Лиз. — Не можеш да твърдиш, че твоето умение да работиш с машини по принцип те прави мъж.
— Пак ти благодаря — заяде я Стол.
— Боже мой. — Ан се хвана за главата. — Май всички започват да ни тресат нервите от кафето и захарта.
— Не е от това. — Стол изчака, докато Лиз излезе от кафенето. — Просто е понеделник сутринта след експлозия в страната ни. Всички сме малко напрегнати, защото никой не се е подготвил още психически за седмицата, когато ще трябва да живеем тук.
Катцен пъхна преносимия си компютър под мишница и се изправи:
— Имам да подготвя някои материали за съвещанието. Ще се видим след четвърт час, приятели.
— И на всеки четвърт час след това — добави Стол. — Докато остареем и побелеем.
Останала сама, ръководителката на пресцентъра отпиваше от кафето си и размишляваше за хората от екипа на оперативния център. Те наистина бяха смесица от характери, като се започне от голямото дете Мат Стол и се свърши с Лиз Гордън, която беше голямата кавгаджийка. Но най-добрите във всяка област обикновено си падаха ексцентрици. И си беше неблагодарна работа да ги събереш в едно толкова тясно пространство. Най-доброто, на което Пол Худ поне можеше да се надява, бе мирното съвместно съществуване между служителите му, споделената целенасоченост и донякъде взаимното професионално уважение. Той бе успял да постигне това с много усилия и личен подход, макар тя добре да знаеше, че то се е отразило неблагоприятно на личния му живот.
Когато излезе от кафенето, за да отиде на съвещанието, Ан се сблъска с Марта Макол. Четиридесет и девет годишната политическа съветничка и експерт по лингвистика също бързаше за съвещанието, въпреки че никога не даваше вид. Дъщеря на покойния соул певец Мак Макол, тя притежаваше неговата привлекателна усмивка, пресипнал глас и приятно излъчване, които прикриваха иначе железния й характер. Тя винаги изглеждаше спокойна. Това беше в резултат от детството, прекарано на път с баща й, когато бе научила, че пияниците, побойниците и мошениците се прекланят повече пред острия ум и силната воля, отколкото пред острия нож. Когато Мак загина в автомобилна катастрофа, Марта бе отишла да живее при една леля, която я бе накарала да учи здраво и да завърши университет, и бе живяла достатъчно дълго, за да я види как от любителка на бащиния си манталитет с мото „Живот на път“ Марта бе стигнала до служба в Държавния департамент.
7
Изолационизъм — национална политика на въздържане от политическо или икономическо обвързване с други страни. — Б.пр.