Елена беше права. След по-малко от десет минути коридорът оживя от тракане на боти. Графинята влезе, съпровождана от двама души въоръжена охрана, отправи към Марк и Елена една бърза успокоителна усмивка и без да спира, влезе пред двойната врата. Някакъв минаващ лекар, който не беше в течение на нещата, се опита да я спре:
— Извинете, госпожо, тук не се пускат посетители.
Гласът й се извиси над неговия:
— Не говори глупости, момче, това тук е мое. — Протестите му завършиха с извинения, когато видя униформите на въоръжената охрана и си направи правилен извод.
— Насам, госпожо — достигна гласът му отдалеч.
— Наистина е така — каза Елена на Марк, извила устни в язвителна усмивка. — Медицинската мрежа в областта Воркосиган е изградена по един от нейните проекти. Половината от персонала тук са дали клетва да й служат, срещу което ще получат образование.
Времето течеше бавно. Марк отиде до прозореца и загледа столицата на региона Воркосиган. Хасадар беше нов град, наследник на разрушения Воркосиган Вашной. Почти всички сгради бяха издигнати в края на Епохата на изолацията, повечето през последните трийсет години. Проектиран с оглед на по-нови транспортни средства вместо конски каруци, той се беше разгърнал подобно на град във всеки друг развит галактичен свят, с акцент върху няколко извисяващи се в небето кули, които блестяха на утринното слънце. Все още беше само сутрин? Струваше му се, че беше съмнало преди цяло столетие. Болницата по нищо не се различаваше от подобно скромно заведение, примерно, на Ескобар. Официалната резиденция на графа тук беше една от няколкото напълно модерни вили в списъка на сградите, собственост на семейство Воркосиган. Графинята твърдеше, че я харесва, и въпреки това я използуваха само когато идваха в Хасадар по работа: повече като хотел, отколкото като дом. Странно.
Сенките на кулите в Хасадар се скъсиха преди графинята да се върне. Когато тя влезе, Марк я погледна разтревожен. Стъпките й бяха бавни, очите й уморени, напрегнати, но устата й не беше изкривена от скръб. Преди графинята да заговори, той разбра, че графът е все още жив.
Тя прегърна Елена и кимна на Марк.
— Арал се стабилизира. Сега го подготвят за прехвърляне в Имперската военна болница във Ворбар Султана. Сърцето му е много засегнато. Нашият човек казва, че определено ще се наложи трансплантация или механично поддържане.
— Къде бяхте рано сутринта? — попита Марк.
— В щаба на ИмпСи. — Беше логично. Тя го погледна. — С Арал си разпределихме работата. Не беше необходимо и двамата да се тъпчем в кабината за декодиране. Арал ти е казал новината, нали? Той се закле, че ще ти каже.
— Да, точно преди да му стане лошо.
— Какво правихте?
Въпросът беше малко по-добър от обичайното: „Какво му направихте?“ Марк се опита да опише как бяха прекарали сутринта.
— Стрес, закуска, тичане нагоре по хълмовете — размишляваше графинята. — Обзалагам се, че той е определял темпото.
— Военно — потвърди Марк.
— Ха — каза тя мрачно.
— Оклузия24 ли е? — попита Елена. — На такова приличаше.
— Не. Затова толкова ме изненада. Знаех, че артериите му са чисти… беше подложен на импрегниране с лекарства срещу това, иначе неговата ужасна диета щеше да го убие още преди година. Артериална аневризма25 в сърдечния мускул. Спукване на кръвоносен съд.
— Стрес, а? — каза Марк с пресъхнала уста. — Кръвното му беше ли високо?
Тя присви очи.
— Да, доста, но съдът беше отслабнал. Във всеки случай скоро щеше да се случи.
— Пристигна ли… допълнително съобщение от ИмпСи? — попита плахо той.
— Не. — Тя отиде до прозореца и отправи невиждащ поглед към кулите на Хасадар. Марк я последва. — Състоянието, в което е намерена криокамерата, е… доста обезпокоително за надеждите ни. Добре, че то подтикна Арал да направи опит да се сближи с теб. — Графинята замълча за малко, после допълни: — Опита ли се?
— Не… не зная. Той ме разведе, показа ми някои неща. Опита се. Толкова се стараеше, че ми беше болно да го гледам. — И сега продължава да ме присвива под лъжичката. Според някои митологии там се намира душата.
— Така ли?
Това вече беше прекалено много. Стъклото на прозореца беше удароустойчиво, но ръката му не беше. Юмрукът му, тласкан от душата, се отдръпна назад и замахна.
Графинята бързо протегна ръка. Юмрукът му удари в дланта й и се отклони.
— Стига глупости — посъветва го тя хладно.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Голямо огледало в ръчно резбована рамка висеше на стената на преддверието към библиотеката. Марк нервно заобиколи, за да застане пред него за последна проверка преди да се яви пред графинята.
25
Локално разширение на аортатата или на някоя артерия, която може да се спука и да доведе до кръвоизлив. — Б.пр.