— Очаквах да го видя на трон — прошепна Марк на графинята.
— Това е символ — отвърна му тя също шепнешком. — И подобно на всички символи, наследен. Това е стандартен военен офицерски лагерен стол.
— Хм. — След това трябваше да се отдели от нея, защото майорът от протокола го заведе на мястото му в групата. Мястото на Воркосиган. „Това е то!“ За момент изпадна в абсолютна паника — мислеше, че по някакъв начин е забутал някъде или е изпуснал по пътя торбичката със златото, но тя все още стоеше здраво за вързана за туниката му. Той развърза копринените върви с потните си пръсти. „Това е глупава незначителна церемония. Защо трябва да съм толкова нервен?“
Обръщане, после напред… Концентрацията му беше нарушена от нечий анонимен шепот, дошъл от фоайето зад него:
— Боже мой, семейство Воркосиган наистина ще го направи…
Изкачване, поздрав, коленичиш на лявото коляно… Той предложи торбичката с дясната си ръка, точно както трябваше, и произнесе официалните думи. Усещаше погледите на чакащите зад него да се забиват в гърба му като лъчи на плазмена дъга. И едва тогава вдигна очи, за да срещне очите на императора.
Грегор се усмихна, взе торбичката и произнесе също толкова официалните думи, че я приема. После я подаде на застаналия до него министър на финансите, облечен в черно-виолетова мантия, махна с ръка и министърът се отдалечи.
— Така значи, ето те най-после… лорд Воркосиган — промърмори Грегор.
— Само лорд Марк — отвърна припряно Марк. — Аз не съм лорд Воркосиган, докато Майлс не е, не е… — незабравимата фраза на графинята изплува в ума му — мъртъв или разложен. Това не означава нищо. Графът и графинята го искат. Сега не е най-подходящият момент да ги тревожа.
— Така е — Грегор тъжно се усмихна. — Благодаря ти за това. Иначе как си?
Грегор беше първият човек, който се беше заинтересувал от него, а не от графа. Марк премигна. Но Грегор, ако се интересуваше, би могъл ежечасно да чете медицинските бюлетини за състоянието на своя министър-председател.
— Добре, предполагам. — Той вдигна рамене. — Най-малкото в сравнение с всички останали.
— Мм — каза Грегор. — Ти не използува комуникационната карта. — Видя смаяния поглед на Марк и добави по-меко: — Не ти я дадох за сувенир.
— Аз… аз не съм ви направил никакви услуги, за да си го позволя, сир.
— Твоето семейство има почти неограничена кредитна сметка в империята. Можеш да теглиш от нея, знаеш го.
— Не съм молил за нищо.
— Зная. Почтено, но глупаво. Може би вече щеше да заемаш полагаемото ти се място тук.
— Не искам никакви услуги.
— Много нови предприятия започват с взет на заем капитал. По-късно този капитал се връща, с лихвите.
— Веднъж вече опитах — каза Марк мрачно. — Взех на заем наемниците Дендарии и банкрутирах.
— Хм. — Усмивката на Грегор се изкриви. Той вдигна очи и погледна зад Марк към тълпата, която несъмнено се събираше във фоайето. — Пак ще говорим. Наслаждавай се на вечерта. — Той кимна и това беше официално императорско отпращане.
Марк удари токове, поздрави по устава и се оттегли назад, където го чакаше графинята.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
След продължителната и отегчителна церемония по облагането Резиденцията даде банкет на хиляда души, разпределени в няколко зали в зависимост от ранга. Марк се оказа близо до масата на самия Грегор. Хубавото вино и изисканата храна му служеха като извинение да не приказва много със съседите си. Той дъвчеше и пиеше колкото се може по-бавно и въпреки това успя да преяде и да се замае от алкохол, докато забеляза, че графинята при всички тостове едва потапя устни в чашата си. Марк възприе нейната стратегия. Щеше му се да я беше забелязал по-рано, но поне можеше да ходи, а не да пълзи под масата, и стаята само малко му се въртеше.
„Можеше да е и по-лошо. Можех да направя всичко това и да се представям за Майлс Воркосиган.“
Графинята го заведе в салона за танци с полиран под с маркетри26, вече разчистен за танците, макар че още никой не танцуваше. Оркестърът от мъже в униформи на Имперската служба беше разположен в един ъгъл. В момента само половин дузина музиканти свиреха някаква предварителна камерна музика. От едната страна на залата отвориха широки врати към прохладния нощен въздух на булеварда. Марк си го отбеляза като възможност за измъкване при нужда. Щеше да е върховно облекчение точно сега да е самичък в тъмнината. Дори започна да му липсва каютата на борда на „Перегрин“.
— Ще танцувате ли? — попита той графинята.
— Тази вечер само веднъж.