Префуча покрай няколко работници, които тикаха през стъклената врата антигравитационна палета, натоварена с кашони. Един пазач в зелена парка бавно се обърна, извади стънер, отвори уста и извика — звукът излезе плътен като студено машинно масло.
Видя със заслепените си от дневната светлина очи една товарна рампа, павиран паркинг и мръсен сняг. Лед и сняг хапеха босите му крака, докато тичаше задъхан през паркинга. Стена ограждаше комплекса. Там се виждаше врата, охранявана от пазачи в зелени парки.
— Не стреляй! — извика една жена зад него.
Той изскочи на мрачната улица и едва не попадна под една наземна кола. Пронизващото сиво-бяло се редуваше с избухвания на цветни мълнии в очите му. Широкото празно пространство отвъд улицата беше осеяно с голи черни дървета, клоните им бяха насочени към небето като нокти на хищни птици. Той видя зад стените, далеч долу по улицата, да се издигат други странни сгради. В този пейзаж нямаше нищо познато. Насочи се към празното пространство с дърветата. Зави му се свят, пред очите му причерня. Студеният въздух изгаряше дробовете му. Той залитна и падна, претърколи се по гръб, неспособен да диша.
Половин дузина доктор Дърони се нахвърлиха върху него като вълци върху плячка, хванаха го за ръцете и краката и го измъкнаха от снега. Роан се хвърли към него. Лицето й беше напрегнато. Хипоспреят изсъска. Бързо го пренесоха обратно през пътя като вързана овца и го вкараха в голямата бяла сграда. Главата му започна да се прояснява, но гърдите му бяха разкъсани от болка, сякаш беше притиснат в менгеме. Когато го сложиха обратно на леглото в подземната клиника, изкуствено предизвиканата от лекарството параноя беше изчезнала. За да бъде заменена от истинска…
— Мислиш ли, че някой го видя? — попита един загрижен алтов глас.
— Пазачите при портата — отсече друг глас. — Персоналът, който го донесе.
— Някой друг?
— Не зная. — Роан дишаше тежко, кичури коса, овлажнели от снега, се спускаха върху лицето й. — Докато го гонехме, минаха половин дузина наземни коли. Не видях никого в парка.
— Видях няколко души да се разхождат — обади се друга доктор Дърона. — Оттатък езерото. Гледаха към нас, но се съмнявам, че са успели да видят много.
— За няколко минути изнесохме идиотско шоу.
— Какво стана този път, Роан? — попита уморено белокосата доктор Дърона с алтов глас. Тя се дотътри до него, подпирайки се на бастун. Изглежда, не го носеше от превземка, а от нужда. Всички отстъпиха пред нея.
Това ли беше мистериозната Лили?
— Дадох му доза фаст-пента — каза Роан стеснително — да проверя и разчовъркам паметта му. Понякога дава резултат при криосъживявания. Но той разви реакция. Кръвното му налягане се качи, обхвана го параноя и изскочи като хрътка. Не можахме да го стигнем, докато не падна в парка. — Когато болката му започна да стихва, той видя, че тя все още не можеше да си поеме дъх.
Старата доктор Дърона подсмъркна.
— Имаше ли резултат?
Роан се колебаеше.
— Изскочиха някои странни неща. Трябва да поговоря с Лили.
— Веднага — каза старата доктор Дърона, която очевидно не беше Лили. — Аз… — И спря, защото неговият разтреперан, заекващ опит да говори премина в конвулсия.
За момент светът се превърна в конфети. Той отново дойде в съзнание и видя две от жените да го натискат. Роан, наведена над него, даваше нареждания, а останалите Дърони се разпръскваха.
— Ще дойда веднага щом мога — разтревожено каза Роан през рамо. — Сега не мога да го оставя.
Старата доктор Дърона кимна разбиращо и се оттегли. Роан размаха хипоспрей с антиконвулсант.
— Чуйте едно постоянно нареждане. На този човек не бива да се дава нищо преди да се направи тест за поносимост. — Тя разгони повечето от помощниците си и затъмни стаята. Вътре отново стана тихо и топло. Дишането му бавно възстанови нормалния си ритъм, макар че стомахът все още много го болеше.
— Съжалявам — каза му тя. — Не допусках, че фаст-пента може да ти подейства така.
Той се опита да каже: „Вината не е твоя“ — но говорът му, изглежда, отново се бе изгубил.
— В-в-в не твоя. Лошо… стана.
Тя дълго мълча преди да му отговори:
— Може би е за добро.
След два часа дойдоха с антигравитационна носилка и го взеха.
— Имаме други пациенти — каза му иронично доктор Крис с косата като крила. — Трябва ни твоята стая. — Лъжи? Полуистини?
Най-много от всичко го озадачи мястото, където го заведоха. Той си представяше арестантска килия, но вместо това го качиха с товарен тръбен подемник на горния етаж и го сложиха на походно легло в частния апартамент на Роан. Беше един от редицата еднакви квартири: вероятно жилищен етаж на фамилията Дърона. Апартаментът й се състоеше от дневна/кабинет и спалня плюс самостоятелна баня. Всичко беше нормално просторно, макар и разхвърляно. Той се чувстваше по-малко като затворник, отколкото като домашно животно, вкарано в нарушение на разпоредбите в някое женско общежитие. Макар че освен Равен беше виждал и друг мъж Дърона: около трийсетгодишен. Доктор Крис го бе нарекла „Хок“. Птици и цветя. Всички в тази бетонна клетка бяха птици и цветя28.