И в този момент откри защо процесът беше наречен каскада.
Усещането беше като че ли се намира под водопад, който изсипва върху му тонове вода. Той тихо изскимтя, наведе се и обхвана глава с ръце. Изпитваше остри болки в очите, ужас притискаше гърлото му. Стисна устни, за да не допусне друг звук да се изплъзне от устата му и да привлече вниманието на Роан при всичките й тревоги. Точно сега трябваше да бъде самичък, оо, да!
„Нищо чудно, че не мога да разбера. Аз се опитвам да направя избор между два погрешни отговора. Оо, мамо! Оо, татко! Оо, сержант! Твоето момче измами много лошо това момче. Ужасно лошо.“ Лейтенант-лорд Майлс Нейсмит Воркосиган запълзя по теракотовия под и мълчаливо запищя — само тихичко съскане. „Не, не, не, оо, мамка му…“
Ели…
Бел, Елена, Таура…
„Марк… Марк?“ Този як, намръщен решителен човек беше Марк?
Не можеше да си спомни нищо за своята смърт. Докосна гърдите си изплашен, търсеше доказателства за… какво събитие? Стисна очи, опитвайки се да си спомни последното, което се беше запазило в паметта му. Нападението на хирургическия комплекс на Барапутра, да. Марк го беше организирал, Марк и Бел, и той беше долетял да се опита да извади със собствените си ръце горещите кестени от огъня. Някакво мегаломанско вдъхновение, обхванало Марк, го бе накарало да отвлече онези клонове-деца от Ваза Луиджи, който го беше обидил… и да ги заведе у дома, на майка си. „Какво ли знае моята майка за всичко това?“ Молеше се нищо да не знае. Те по някакъв начин все още бяха на Джексън Хол. „Колко време съм бил мъртъв?…“
„Къде, по дяволите, е ИмпСи?
Навсякъде, освен тук на пода в банята, разбира се.
Ау, ау, ау.“
И Ели. „Познавам ли ви, госпожо?“ Трябваше да си прехапе езика тогава.
„Роан… Ели.“ Имаше връзка, по някакъв чудноват начин. Неговата любовница беше висока, тъмноока, с тъмна коса, порочна интелигентна жена. Първото нещо, което видяха обърканите му, току-що събудени сетива, беше висока, тъмноока, с тъмна коса, порочна интелигентна жена. Съвсем естествена грешка.
Чудеше се дали Ели приема това обяснение. Вкусът му към тежковъоръжени приятелки имаше потенциални недостатъци. Той сдържа един мрачен смях.
Смехът се спря на гърлото му. „Таура тук?“ Знае ли Риовал това? Знае ли той каква прекрасна, с нокти като на хищна птица ръка беше извършила унищожаването на онези генни банки преди четири години, или за всичко обвиняваше адмирал Нейсмит? Наистина, всички многобройни убийци на Риовал след нападението, изглежда, бяха пращани маниакално и изключително срещу него. Но командосите на Риовал го бяха сбъркали с адмирала. Беше ли сбъркал и Риовал? Разбира се, Марк щеше да му каже, че е клон. „По дяволите, аз щях да му кажа същото, дори ако това бях аз, заради шанса да го объркам.“ Какво се е случило на Марк? Защо Марк се представяше като Майлс… заради откуп? Марк вероятно не може също да е в криоамнезия, нали? Не… Лили беше казала, че Дендариите и клоновете, и „адмирал Нейсмит“ — всички се били спасили. Тогава как са се върнали?
„Върнали са се заради теб, адмирал Рядко лайно.“
И са налетели на Риовал, който също го търси. Проклета среща.
Какво милостиво състояние беше криоамнезията. Искаше отново да се върне в нея.
— Добре ли си? — попита несигурно Роан от вратата на банята и го видя на пода. — Оо, не! Отново конвулсия? — Тя коленичи до него, дългите й пръсти затърсиха наранявания. — Удари ли се?
— А… аха… — „Няма да си правя труда да отмъщавам на човек в криоамнезия“, беше казал Ваза Луиджи. По-добре тогава да остане в състояние на криоамнезия, за момента, докато по-добре овладее нещата. И себе си. — Нищо ми няма.
Позволи й да го сложи на леглото. Тя галеше косата му. Той я гледаше през полузатворените си сънливи очи, давайки си вид, че е имал конвулсия. „Какво направих?“
„Какво да правя?“
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Беше забравил защо е тук. Кожата му беше започнала отново да израства.
Чудеше се къде е отишъл Марк.
Идваха хора и безкрайно му досаждаха, а после отново си отиваха. Той ги посрещаше различно. Аспектите, които възникваха, се превърнаха в личности. Накрая той ги назова и можеше да ги идентифицира. Бяха Гордж и Грънт, и Хаул30, и един Друг, който се криеше по ъглите и чакаше.
Той остави Гордж да се занимава с насилственото хранене, защото Гордж беше единственият, който всъщност изпитваше удоволствие от това. На Гордж, в края на краищата, никога нямаше да му позволят да върши всичко онова, което вършеха инквизиторите на Риовал. Грънт изпращаше, когато идваше Риовал с хипоспрей, възбуждащ полово желание. Грънт беше онзи, който трябваше да атакува Мари, клона с изваяното тяло, мислеше той, макар че когато не беше възбуден, Грънт беше много свенлив и стеснителен и почти не приказваше.