Трябваше да мине много време, преди Крюгер да се види принуден да признае, че Дар е бил прав. Сега те наистина се намираха много по-близо до парата в сравнение с първия път, когато влязоха, но тя очевидно нямаше никакво намерение да спира. Цялата машинария се оказа много по-сложна, отколкото Крюгер бе предполагал.
Имаше, разбира се, и друго възможно обяснение. Но Крюгер не искаше да мисли за него. Не знаеше дали то бе хрумнало и на Дар, но внимаваше много да не му го подскаже с нещо, когато се върнаха при езерцето.
— Мислиш ли, че капанът е бил предназначен за онези малки животинчета, от които ядохме? — попита Дар след дълго мълчание.
— Приемаш моята логика, а? — продължи със съмнение Крюгер. — Не знам, а и наистина да е било така, не виждам с какво би могло да ни помогне това.
— Аз също не виждах, докато ти не заговори преди малко. Тогава започнах да си мисля каква ли тежест е нужна, за да се задействува онова устройство. Вече знам, че теглото на двамата го прави; струва ми се, че и ти ще го включиш, но не съм сигурен дали моята тежест ще бъде достатъчна, а ако това е така, колко ли може да поеме онзи участък от пода, преди да зафучи отново.
— Е, ако някой от нас сам го задействува, за какво ни е да търсим повече?
— А защо трябва цялата тежест да бъде на едно място? Не можем ли да сложим клони или трупи по пода, така че…
Крюгер скочи; краят на изречението бе съвсем ясен. Този път Дар поведе нагоре в тунела, а Крюгер го следваше на няколко крачки.
След малко съсъкът на парата показа, че пусковото устройство е било задействувано. Крюгер остана на мястото си, докато Дар се върне при него. Съсъкът спря; очевидно тежестта на Дар бе достатъчна. В почти тъмния проход бе трудно да се определи с точност мястото на пусковия блок. Дар отиде и се върна няколко пъти, докато краят на чувствителния участък бе определен с точност до последния инч; тогава той каза на своя другар:
— Нилс, ще бъдеш ли така добър да излезеш навън и да донесеш няколко камъка с различно тегло, за да разберем точно колко чувствително е това чудо? Аз ще остана тук, за да бъдем сигурни за мястото.
— Разбира се.
Крюгер бе схванал мисълта на своя малък приятел и се втурна навън без повече въпроси. След пет минути той се върна с цял куп късове от лава, чието общо тегло бе почти еднакво с петдесет и петте фунта5, колкото тежеше Дар; двамата се заловиха да ги търкалят през фаталната линия. Няколко минути на последователен съсък и тишина бяха достатъчно доказателство, че пусковото устройство действително се задействуваше от определено тегло; оказа се, че клапаните на парата се отваряха от петнайсетина фунта, независимо от мястото, където бе тежестта — из цялата ширина на коридора, на разстояние най-малко десет фута. Изглежда, че и разпределението на тежестта не помогна, защото парата зафуча веднага след петнадесетфунтовата граница.
— Можем да направим мост над това нещо — каза Дар, когато всичко стана ясно.
— Не сме за завиждане — чу се песимистичният отговор на Крюгер. — С два ножа ще падне доста рязане.
— Ако можеш да измислиш нещо друго, ще опитам с радост. Ако ли не, предлагам да се хващаме.
И както ставаше наистина често, смислените думи на Дар не оставиха място за възражения; те се върнаха на осветеното място, за да потърсят подходящ материал.
За съжаление Крюгер бе не по-малко прав. Двата ножа бяха с тях, но това бяха леки ножове. Дърветата на Абиормен се различаваха помежду си не по-малко от дърветата на всяка друга планета, но нито едно от тях не бе достатъчно меко, за да бъде повалено с ловджийски нож за половин час, дори за половин ден. Пътешествениците се надяваха да намерят някое дърво, което да бъде едновременно достатъчно дебело, за да поеме тежестта им без голямо огъване, и достатъчно тънко, за да го отрежат и пренесат без особени затруднения. Гората в кратера не бе обширна, така че те сигурно трябваше да се задоволят с много по-малко от необходимия избор; никой от двамата не си спомняше да бе видял такъв идеален дънер и по време на предишните обиколки, макар тогава мислите им да бяха насочени към друго място.
Докато обикаляха дъното на кратера, Крюгер все още не бе напълно убеден в полезността на операцията. Той не бе мързелив, но мисълта да атакува дори шестинчово дърво със своя малък нож не му се нравеше. Подобни ситуации навярно са довели до по-голямата част от откритията и изобретенията през последния половин милион години и затова едва ли имаше нещо удивително във факта, че мисълта му бе заета не точно с това, което търсеха.